Малко небеса

Получи се странно, но приятно. В един дъждовен следобед Стас дойде у нас и разказа какви грандиозни били облаците над Витоша преди малко. Но вече валеше и небето го нямаше. Изведнъж ни хрумна, че можем да идем някъде на по-височко, че да гледаме облаци. Надявахме се да не вали дълго. Кой знае защо, решихме, че може би гара Яна е удобно място - там винаги, когато се пристига към София по магистрала Хемус, се открива чудесна гледка на цялото Софийско поле, а зад него се виждат планините Лозенска, Витоша и Люлин. И хоп - качихме се в колата му и за нула време през проливния дъжд и силния вятър се озовахме в село Яна. Още като наближавахме, въздухът започна да вони, както обикновено, от пушеците на Кремиковци. Подминахме селото и по един път, покрай високи насипи от шлака, намерихме отбивка и спряхме. Предпазливо отворих вратата. Навън въздухът беше свеж, не миришеше. Олекна ми. Но дъждът още беше силен, а силният вятър го носеше почти хоризонтално. Зачакахме в колата, като от време на време излизахме, за да проверим няма ли подобрение в атмосферните условия. След известно време облаците започнаха да се разкъсват, дъждът намаляваше, докато накрая съвсем спря. Навсякъде плъзнаха дъждовни червеи и охлюви. И ние изскокнахме от колата. Радвахме се, че не беше напразно идването ни - над Софийското поле започнаха да се образуват гледки и неназовими облачни явления! След още известно време пекна слънце и си тръгнахме. Вкъщи разбрах, че цялото мероприятие ни бе отнело малко повече от два часа.

Облачен пикник

На следващия ден, след посещението на водопад Полска скакавица, отново намирам ентусиасти за извънградско мероприятие. Този път е замислено като пикник. Отново прогнозите са за дъжд, а че ще вали се вижда и с просто око - небето постоянно се променя, а от запад бавно приближава чернилка. Но въпреки това Деница ме взима с нейната кола, сипваме бензин и потегляме към най-близкото любимо място за пикници - поляните между Бистрица и Железница. Там покрай горичката тече рекичка, а наблизо има чешмичка - перфектно! Но за да е пикникът пикник, трябва да се хапва и пийва. Искаше ми се да печем на огън нещо, но тук се появиха моите притеснения, защото Деница е вегетарианка. За радост, в магазина в Бистрица, където спряхме да напазаруваме провизии, тя ме подсети, че пилешко месо яде! Ура! Взехме пилешки шишчета, топено сиренце, биричка и шоколадче и айде на поляните! Когато приближихме до любимите си места, започна да се чува прегракнал жален лай. От храстите изскочи куче, явно малко на възраст, което като че ли се беше изгубило. Лаеше плачливо и тичаше наоколо, държеше се бебешки. С Деница се сетихме, че миналата година, на една разходка от другата страна на Железница, бяхме попаднали отново на такова куче, даже дали не беше същото, защото много приличаше. Пак се беше изгубило, пак така се държеше, а в края на разходката се беше появил младеж в маскировъчни дрехи и с ловна пушка, който гърмеше и го викаше. Та кучето тръгна с нас и дълго време обикаляше около бивака ни - наблизо и по-надалеч, но постоянно го чувахме, пък и то все се връщаше. Тъкмо бях започнал да събирам дърва за огън, (а там имаше много - наскоро насечени и други - стари и сухи - екстра!) когато се появи и Тони. Малко бил объркал спирките, малко повечко повървял, но пристигна. Тази снимка той я направи. Вижда се как Деница дава на песа за пръв и последен път храна - парче баница. Бързахме с огъня, защото бяхме гладни. А докато се грижех за образуването на жарава, шишчетата бавно се размразяваха край огнището. Настъпи моментът, избутах недогорелите още дърва по-настрани, заравних жаравата и наредих шишчетата. Както често се случва, бяхме забравили да вземем сол, но останахме доволни и от леко соления вкус, който придават въглените на месото. Хапнахме и кротнахме.Докато въглените бавно прегаряха и се превръщаха в пепел, всеки си извади книжката, която носеше и се отдадохме на тихи занимания. Деница четеше нещо на немски, свързано с научната й кариера (тя бе дошла на пикника, за да има възможност да почете), Тони четеше роман за соцвремената, а аз - "Горска христоматия" - стихове, разкази и пътеписи за гората от български автори. Ето какво много ми хареса - първото е народна песен, казва се "Юнак и гора": Юнак на гора думаше: - Оставай, сбогом, прощавай, горо ле, Стара планино! Халал ни струвай, горо ле, дето ти пихме водата и ти тъпкахме тревата. Гора юнаку думаше: - Иди си сбогом, юначе, халал ви струвам всичкото, тревата още водата: тревата расте пак трева, водата тече пак вода. Едно ви халал не струвам, дето ми клоне кършехте, че ги на хурки правехте та ги на моми давахте. Второто е част от стихотворение на Александър Балабанов: Бързай, Сънчо, от горица, хващай малка хубавица, бяла рокля й уший, ал колан й препаши. Дай й везани чепици и гердани от жълтици! Донеси от панаир ситен гребен от чемшир, а кат стане да се реши - пълна кошница череши! Страхотни са! Прочетох им ги. По едно време станах да се поразходя с фотоапарата. Обикновено се намира какво да щракне човек. Първо хвощовете ме привлякоха, а после попаднах и на други работи. Спокойствието ни три пъти се нарушаваше от кратък слаб дъжд. Деница се криеше под дъждобрана си и се опитваше да поддържа малко огънче от огнеупорни хартийки и клечки. Духаше, ръчкаше, въобще - занимаваше се. Тони каза, че цяла зима е палил печка и сега не му е интересно. Той се ориентираше в посоките на света чрез компас.Накрая, както обикновено, си тръгнахме.

Пътешествие до водопад Полска скакавица

Отново свободен ден. Но понеже прогнозите са за валежи, започвам да се чудя дали да не отида някъде чак когато се събуждам от яркото слънце в очите ми. Места, които искам да посетя, има много, въпросът е кое е подходящото за днес. И с кого да отида. В ICQ намирам Тони и му предлагам разходка до водопад Полска скакавица. Намира се между Земен и Кюстендил. Оказа се, че той е ходил там преди повече от 10 години, но с влак. Застягахме се бързо, но когато бях при него, за да го взема с колата, вече беше 11 часа. Последва едно кошмарно излизане от София. До Перник стигнахме за час и половина. Оттам нататък пътят стана приятен, а гледките - красиви. Гори почти нямаше, възвишенията на Конявска планина бяха голи, обрасли нарядко с ниски храсти. Бях прочел в публикувани в интернет пътеписи, че за да се стигне с автомобил, трябва да се мине през село Раждавица. Пътувахме по пътя за Кюстендил, на разклона след Коняво се отбихме вдясно. Пътят беше хубав, но наоколо всичко пустееше. Отвсякъде ни заобикаляха цъфнали череши. Слънцето печеше като в летен ден по обед, а аз скочих на спирачките, за да не сгазя една пепелянка, която се припичаше на асфалта. Тя от страх бе заела поза на кобра - с изправена предна част на късото си дебело тялото и глава напред, като постоянно душеше с език. Движейки се все така изправена, тя бързо се скри в крайпътните треви. Беше дълга около 60 см и много дебела. След минута се натъкнахме на друга змия, този път мъртва - огромен смок бе явно сгазен и лежеше на асфалта с жълтия си корем нагоре. Вдигнах го - беше колкото мен. Това посрещане ни се усройваше преди селата Шипочане и Раждавица, където попитахме две момичета на видима възраст 6 клас, които лежаха до чешмата на центъра, за пътя към село Полска скакавица и добре направихме, защото иначе нямаше да го намерим. Двете, отегчени от бездействието си на село, където явно прекарваха само почивните дни, се спогледаха и едната каза на другата "Ти обяснявай!". Обясни ни тя и продължихме. Съвсем скоро след селото стигнахме до няколко къщи, като до черен път, който почваше вдясно от шосето покрай реката, имаше табела със стрелка "ЗА ВОДОПАДА ->". Но, понеже незнаехме дали може да се стигне с кола, или е по-добре да я оставим тук, решихме пак да питаме. В един от дворовете дама, в сини работни дрехи, варосваше дърветата. Тя ни каза, че има и втори път, също черен, който е отдругата страна на селото, тоест да си продължим напред, за да не се връщаме до първия. Каза също, че те с тяхната кола - ауди, били минали, така че сигурно и ние ще можем, явно без да забелязва, че и ние сме в ауди. Благодарихме и потеглихме. Кривнахме от асфалта, където също имаше табела "ЗА ВОДОПАДА ->" и ни предстояха 5 километра черен път покрай силно цъфнали череши, както се надявахме. След известно време стигнахме до малко било, на което имаше разположени няколко къщи, като само една от тях бе обитавана, та даже и хората бяха там в момента. Другите се рушаха, някои отскоро, други - по-отдавна. Спряхме, за да разгледаме, а и гледката, която се откриваше, си заслужаваше. Къщите представляваха голям интерес за Тони, който ги обиколи с фотоапарат. Намери си и находка - старинна кафеникава бутилка, явно от бира, на която релефно на стъклото пишеше ПИВОВАРНА МАКЕДОНИЯ. Ей го Тони там маха от скалата. Оттук пътят тръгваше надолу. Като цяло не беше много изровен, но имаше места със стърчащи скали, които, поради наклона, не виждах къде точно попадат. Спускайки се, видяхме, че пътят свършва при няколко къщи, а също така забелязахме, че друг автомобил се качва оттам към нас. Трябваше да намерим място за разминаване, а такива нямаше много, май само едно бяхме видели досега. Малко по-надолу успяхме да отбием от пътя и зачакахме другата кола да ни подмине. Като ни достигнаха - мъж и жена на средна възраст - питахме ги дали сме на прав път. Казаха ни, че колата трябва да се остави при къщите. Продължихме, като последните стотина метра от пътя се оказаха най-трудни - страшно тясна скалиста козя пътека, която би ме притеснила, ако не бях видял че и други коли минават. А в един момент на средата на пътеката щръкна огромен дебел чичо, по гол тумбак, с диаметър на автомобилна гума. Едва се помести да ни направи път.

Тази снимка е на Тони.

Излязохме на равно място пред няколко къщи, явно много отдалечена махала, в която си имаше даже и малък християнски храм - бял и с катинар. Мястото беше толкова тясно, че едва обърнах и се паркирах пред нечий двор, до друга паркирана кола, както ме упъти един човек, който извършваше строителни дейности на първата къща. Появи се чорлава и зла баба, която заяви, че вече ще трябва да взимат пари за паркинг, след което почна да навиква дебелия полугол чичо, който не й обръщаше внимание, ами ни посочи пътеката към водопада. Тя минава покрай една съборетина, зарита с боклуци, навсякъде наоколо са разхвърляни счупени вещи, но затова пък имаше прикачени две малки сателитни чинии. Мисля, че човекът с шкембето и злата баба преживяваха там. Преминахме рекичката, която течеше до тази последна къща, и се оказа, че стоим върху водопада Полска скакавица. През дърветата се виждаха прекрасни поляни покрай река Струма, която течеше долу, но не и самият водопад. Трябваше да се спуснем по странични пътечки някъде в подножието му, за да можем да го видим. Тони заслиза, а аз се заплесвах от пейзажа. По пътя си надолу се натъкнахме на пещера, цялата обсипана с фини карстови образувания. На стръмните полянки преди джунглата под водопада, някои от които бяха терасирани, открих тези гъби, които после, след ровене из интернет, установих че са набръчкана верпа (verpa bohemica). Докато ги снимах, Тони изчезна надолу. Продължих сам и, без да искам, попаднах на едно по-открито място на една издадена над гората скала, откъдето най-сетне се откри чудесна гледка към водопада. Бях чел в нечий пътепис в интернет за този удобен наблюдателен пункт. Единственият минус беше, че поради следобедното време слънцето блестеше точно над ръба на водопада и ме заслепяваше. Реших са се спусна още по-надолу, за да попадна в сянката на скалата. Там някъде се намерихме с Тони. След известно бродене из шубраците се озовахме на мястото, където падаше една от силните струи вода. Тя идваше от голяма височина под формата на обилно количество големи капки, които вятърът командваше. Затова скоро бяхме съвсем мокри, апаратите ни - също. Тази мокрота, съчетана със силния вятър в сянката на скалата, ни прогони бързо нагоре, към колата и жегата на припека.