петък, 29 август 2008 г.

Пред палатката, край огъня

След многото пътувания това лято из България, с Любов решихме да идем и на по-диво място на палатка. Моята идея беше за Гората на тромпетистите, чудесно място в Плана планина, малко след разклона за село Плана. Когато бяхме там за пръв път, бяхме изумени от огромното разнообразие мъхове и лишеи, които покриваха всичко с дебел мек пласт под сянката на боровете. А при по-внимателно вглеждане се забелязваха огромен брой бели "тромпетчета" - органът им са разпръскване на спорите. Затова така, на майтап, кръстихме гората. Мястото не е далеч от София, а и бяхме водили различни приятели там, които сега пак бяха поканени да се присъединят, но никой не дойде. И се получиха три дни, с две нощи по между им, изпълнени със спокойствие и тотална почивка. Основно си четяхме книжки и списания, докато няколко ястреба мяукаха в ниския си полет над върховете на боровете. Денем лапахме грозде и нектарини, а вечер палехме огън и печахме шишчета. Като ни омръзнеше да се търкаляме и излежаваме ходехме за дърва, снимахме се...На полянката край рекичката, където се бяхме настанили, не намерихме достатъчно равно място за палатката, защото растителността беше силно избуяла, затова я опънахме в гората между боровете.Сенките и лекия ветрец поддържаха температурата приятно прохладна, а всъщност това бяха от най-горещите дни на лятото. Вечер, когато започнеше да се стъмва и не можеше повече да се чете, палехме огъня, с който до късно си играеше Любов, а аз си играех с фотоапарата.Така се улисвахме в заниманията си, че в резултат се получиха тези две филмчета.
Преди да си легнем в палатката дълго снимах звездите, които вече бяха ярки и многобройни. Мълчахме, огънят пукаше, обаждаха се странни нощни птици, а аз броях на ум до много стотин. И от звездите се получаваха чертички.Времето минаваше неусетно, можехме да живеем така още много... Но на третия ден, вече привършили храната, събрахме багажа и се прибрахме, защото Любов трябваше да се приготвя за работа.

вторник, 26 август 2008 г.

Разхлаждане в жабуняк

Пътувахме с Любов от Вършец за Белоградчик, когато тя забеляза на картата едно малко отклонение от пътя ни, което можеше да ни отведе до язовир Огоста. Защо пък не - не го бях виждал, а и можеше да се разхладим от страшната жега във водите му, ако теренът позволяваше. Кривнахме от разклона. Пътят, отначало асфалтиран, скоро стана на черен. Изведнъж, насред нищото, между шубраците и пустеещите земи се появи църква. Рушаща се, но доста впечатляваща.Попродължихме, пътят обикаляше покрай лозя и овощни насаждения, докато накрая не тръгна през тревите покрай язовира. Избрахме място, което да е по-близо до водата и отидохме да видим става ли за мокрене.Пейзажът - хем красив, хем странен, ме привличаше много. Сухите дървета и храсти, които стърчаха от водата, придаваха загадачност. Патици и корморани излитаха и кацаха по сухите клони и водната повърхност, крякаха и ни гледаха.Брегът беше пуст, ако не броим няколкото рибари с автомобили в далечината. В по-голямата част беше сух и напукан, а край водата калта бе рядка и се затъваше. Беше осеяно с мидени черупки. По повърхността на водата се носеха парцаливи водорасли, които създаваха усещането за заблатена локва.Но страшната обедна жега надделя. Намерихме откъде можем по-нормално да стигнем до водата и се накиснахме в плиткото сред мътилките, които образувахме при движенията си. Разхлаждането веднага променя света. Вече ни беше приятно и забавно. Бързо се облякохме и потеглихме отново към Белоградчик, преди ефектът да е преминал.

понеделник, 25 август 2008 г.

Вятър и слънце

Много исках да покажа на Любов язовир Белмекен. Още от първия път, когато баща ми реши да минем оттам, за да го видя. И сега, на връщане от гостуване при наши приятели в село Цар Калоян, където започват Родопите край Пловдив, решихме да го посетим. Аз не съм любител на язовирите. Винаги предпочитам реки. Течащата вода ми е много по-интересна и по-чиста от застоялата. Животът край реките е несравнимо по-богат и разнообразен. А и боклуците край язовирите сякаш винаги са си там и само се увеличават, докато реките, дори и да са мръсни, в момент на по-голяма вода се очистват. Затова рядко посещавам големите водоеми. Но Белмекен много ме впечатли. По-интересните моменти от пътуването ни в жегите бяха как се лутахме из Велинград, докато уцелим пътя към Юндола, защото, разбира се, няма табели, и как объркахме пътя за Белмекен вече при Юндола, защото отново няма табели. Там си купихме една кофа боровинки от баби в шалвари, които и ни упътиха. После пихме вода от дървените чешми, подобни на кучешки колибки, с чучур, който всъщност е клонче, пораснало перпендикулярно на една от чамовите дъски, от които е изградена чешмата. Гледките бяха чудесни, а при хижа "Христо Смирненски" спрях, за да се поразходим.Подухваше прохладен вятър, беше просторно и красиво - чак ни се прииска да останем да преспим в хижата, за да можем да се пошляем до насита наоколо. Но не намерихме хижар, въобще никакъв човек нямаше наоколо. Продължихме към язовира и не след дълго бяхме там. Много красиво място е и затова имаше и няколко коли с хора, дошли да погледнат и да щракнат по някоя снимка. Имаше и няколко къмпингуващи рибари. Но цялостното усещане не се разваляше от хората. Потеглихме на разходка в студения вятър и силното слънце - все пак бяхме високо в Рила.

четвъртък, 21 август 2008 г.

Кой живее на двора в Ъглен

Всеки път, когато отивам в Ъглен при баба и дядо, в двора се подвизават различни обитатели. Те не са стопанските животни, които човек очаква да види в двора на селска къща - пернати всякакви, едър и дребен рогат или впрегатен добитък. Не. Обикновено там обитават поне три котки, които обаче всеки път са различни. Те не са домашни, те просто идват от съседните дворове, прескачат дувари и живеят необезпокоявано в двора, където рядко стъпва човек. И понеже спокойствието им е гарантирано - дворът е предпочитано място за отглеждане на малките. Понякога баба и дядо ги хранят. Даже може би всеки ден. Този път заварих три котки и едно кученце - почти бебенце, но силно и жизнено. Толкова му се играеше, че не се спираше нито за момент, постоянно ми развързваше връзките на обувките, закачаше се с каките котки, а като нямаше компания хленчеше, отваряше си вратите по таен начин и се втурваше при хората в къщата. Котките не му обръщаха внимание, освен когато не им налетеше изневиделица, тогава му изсъскваха, а понякога го перваха с лапа по муцуната. Опитах се да ги поснимам, но това не се оказа лесна работа.

Нощта в Балконската стая

Когато бяхме с Любов в Ъглен, на гости на баба и дядо, същата онази събота, в която ходихме до Тетевенския панаир и водопад, вечерта бяхме настанени за преспиване в така наречената Балконска стая. Името й произлиза от факта, че това е единствената стая с балкон в къщата. Разположена е на втория етаж, с изглед към площада на селото и към фурната. Самата къща е разположена съвсем централно край площада. Непосредствено край балкона минават дебелите черни жици на високото напрежение, така че мястото е опасно и поради това - неизползвано. Единствено саксии го обитават. Иначе стаята е обзаведена със спалня от два много удобни матрака - предпочитана за нощувка от всички гости на къщата. Има също така библиотека със старинни книги и масивно черно писалище. То е там, защото тази стая дядо ми ползваше за кабинет, когато пишеше книгите си. Тази вечер, защото беше съботна ли - незнам, от кръчмата, която също е разположена край площада, звучеше твърде силна музика. Ние бяхме уморени от дневната разходка, бяхме си приказвали до късно вечерта с баба и дядо и искахме да спим. Но не - силната музика и постоянно пристигащите и потеглящите автомобили не позволяваха. Навън преваля кратко, но обилно. Любов се сгуши в спалния си чувал, сложи си антифони в ушите и започна да се опитва да заспи, тя е много добра в това. А аз опънах статива, за да си поиграя с фотоапарата в тъмната стая. Ето няколко снимки:

сряда, 20 август 2008 г.

Панаир и водопад в Тетевен

Гостувахме с Любов на дядо и баба в Ъглен. Положението на селото е такова, че от него може да се отиде с кола до много интересни места наоколо, а и по-далеч. Възползвахме се, че е събота и решихме да посетим съботния панаир в Тетевен, а след това да се разходим някъде в околностите, ако жегата позволява. Настроението ми се повиши още с приближаването към града, както всеки път, когато видя стръмните възвишения наоколо. Панаирът, както обикновено, бе голяма навалица - паркирани автомобили покрай цялата главна улица, семейства с деца и групи младежи ходят бавно и машинално ядат семки. Разгледахме сергиите, опънати на 2-3 улички. За съжаление много малко от тях продаваха занаятчийски стоки, който са ми любопитни. След обиколката Любов имаше нова диадема. А аз се сдобих с къси гащи и две шапки - сламена и каскет. Небето бе ясно - както и предишните дни, така че температурите отдавна бяха минали 30 градуса на сянка. Затова помислих, че ще е по-добре да отидем до водопада, за който бях чел, отколкото да се опитваме да качим някое от околните стръмни възвишения в този пек. Тръгнахме полека нагоре покрай малка рекичка по стръмна уличка която започваше от самия панаир. От лявата ни страна се редяха спокойни къщи, които гледаха към зеленината над рекичката. От тук до водопада трябваше да е местността Козница. По-нагоре, където вече къщи нямаше, но асфалтовото шосе продължаваше все напред, вниманието ни привлече дървена ограда, с проснати върху нея килими и голяма бяла табела: "Добре дошли на дядовата Менкова пералня". Жегата ставаше непоносима, макар че аз бях много приятно изненадан от разхладителните свойства на новата ми сламена шапка - хем ми пазеше широка сянка, хем усещах хладно течение по темето си от въздуха, който минаваше през реда по-големи дупки. Кривнахме от напечения асфалт към малка сенчеста полянка край реката, за да си починем. Стръмните брегове се обитаваха от огромни криви букове.От другата страна на реката се виждаше пътечка, по която решихме да продължим, за да не ходим по жегата. Тя обаче пресече две сухи дерета - малки притоци на рекичката, и се загуби сред гъстите треви и дървета.Върнахме се отново на пътя и продължихме. Минахме покрай колиба със странно опъната оранжева блуза, вдигната на висок прът, като знаме. Приличаше на петолъчка.Така, полека стигнахме до мостче, до което имаше табели за екопътека, както и паркинг с няколко автомобила. За пореден път се ядосах, че липсата на информация ни кара да извървяваме пеша големи разстояния нагорещен асфалт, вместо да го минем за няколко минути с кола. Навлязохме в прохладната гора. Пътеката минаваше покрай красивата малка рекичка, като я прескачаше на няколко места по дървени мостчета. На няколко пъти се разминахме с посетители.Съвсем скоро видяхме и самия водопад Скока, както пише на табелата, а на картата го пишеше като Козница. Наблизо имаше беседка с камина и маси, както и табели.Разходихме се наоколо, видяхме съседния улей на втория водопад, който през лятото едва капе. Беше потънал в зеленина - предимно мъхове и бръшляни.По стръмни железни стъпала се изкачихме до върха на водопада, но там не беше особено интересно. Когато разгледахме всичко вече бях твърдо решен, че ще се потопя в хладната вода. Други хора не се забелязваха, затова бързо се съблякох и бавно запристъпвах. На пипане не беше такъв студ, какъвто ми се стори, когато вече бях нагазил до над колената. Затова се напръсках добре и когато целият бях мокър се цамбурнах. А Любов снимаше смешните ми физиономии.След това чудесно разхлаждане светът изглеждаше много по-приветлив. Потеглихме наобратно и почти веднага срещнахме следваща група посетители - няколко огромни германки. Изпуснаха ме за малко, се посмяхме ние. После се разминахме и с други хора. Явно много добре бях уцелил пустия момент при водопада, за да се разхладя. Преди да тръгнем отново по горещия асфалт надолу, реших да погледна картата. Пътят нагоре трябваше да стига до хижа Сава Младенов. Сигурно е посещавано място, защото от време на време луксозни коли, а и не само, минаваха покрай нас натам. Научих също така, че една чешма, покрай която бяхме минали, носи веселото име Синия пишур. Тръгнахме надолу с намерение да я разгледаме по-добре. Тя се намираше до един мост, под който минаваше реката. Наоколо растеше чобанка с впечатляващи размери на листата. Слязохме да я видим.На плочата с надписа пишеше:
ИЗТОЧНИКЪ СЪГРАДЕНЪ ЗА СПОМЕНЪ отъ АХМЕДЪ ОСМАНОВЪ родомъ отъ Гр. АНТАЛИЯ МАЛА-АЗИЯ и ПАВЕЛЪ КУМАНОВЪ ПЕЕВЪ родомъ отъ ГР. ТЕТЕВЕНЪ септемврий 1928 год. МАЙСТОРЪ ХР. Б. ГАЧОВЪ
В горния ляв ъгъл вертикално с дребни букви бе изписано СИНИЯ, а в горния десен - ПИШУР.
Тук Любов ми направи тази снимка:Аз пък нея я снимах на пътя и продължихме с прибирането.