неделя, 23 март 2008 г.

Разходка край Ярлово

Между снежните и дъждовните мартенски дни уцелих един, през който не валеше. Доста трудно и по случайност си намерих компания - Нели и Никола, които също искаха да ходят някъде да пощракат. Зачудихме се къде и решихме - село Ярлово, те не били ходили там. Речено - сторено. Потеглихме с моя автомобил в облачната сутрин. Като се издигнахме над София по Бистришкото шосе облачността намаля, започна да се показва синьо небе и чудесни снежни гледки. Тук снегът не се беше стопил. Точно бях спрял, за да снимам това, когато първата кола, която идваше насреща също спря до нас и шофьорът ме попита за отклонението за Ярлово. Явно го беше подминал. То е в село Ковачевци. Обясних му и му казах, че и ние сме за там. В Ярлово минахме през селото и спряхме край реката, която се казва Палакария. Там е и водопадът, който е доста посещаван от местните хора, но не е много популярен сред туристите. В този момент, като никога, нямаше никой. Оттук започна нашата бавна, приятна, спокойна разходка покрай пролетно пълноводната река. Снимахме ли, снимахме. Черният път беше пресечен от много локви, в които се отразяваше пейзажът. Понякога поточета от склоновете течаха по него, през миналогодишни листа и още по-стари камъчета. А пътеките бяха покрити с непокътнат сняг. На юг, между склоновете, се виждаха снежните върхове на Рила. А на север - снежните склонове на Витоша, откъдето извира реката. Минахме покрай мястото, където през есента се беше настанил голям цигански катун. Сега там изобилстваше от обувки. Никола носеше комплект макро лещи, каквито отдавна искам да пробвам. Оказа се, че ми стават на обективите и аз изчезнах при малките същества. През това време моите спътници направиха снежен човек.

петък, 21 март 2008 г.

Пумпалите нощем

Има един факт за мен - събирам пумпали. Понякога ги снимам. Понякога нощем. Напоследък снимах светещите ми пумпали. Ето ги:

четвъртък, 20 март 2008 г.

Как се загубихме в мъглата

Понеже рядко имам почивен ден, затова гледам да използвам всеки свободен момент за разходка или пътешествие, ако намеря компания. Та през един такъв ден, след дълъг работен период, въпреки лошото време, реших да ходя да поснимам в дъжд и кал на близката планина Плана. Но понеже беше работен ден, всички бяха заети, освен дългосрочно безработния Стас, който път, за моя изненада, се съгласи да идем. Предупредих го, че отиваме на дъжд и кал, да има пред вид и да се екипира добре. Тръгнахме. Завих към една махала от село Плана, където бях ходил и преди. Тогава ме беше посрещнал сръндак, който се скри във високите треви, а сега една лисица претича пред колата и заподскача през мокрото поле точно преди да влезем в махалата. Там и оставих колата. Подминахме няколкото къщи и кривнахме от пътя през мокрото поле. Дъжд не валеше, но беше много влажно, намирахме се в мъгла или по-скоро в облак, който, въпреки че се движеше бързо - духаше много силно, не свършваше, а само се сгъстяваше и разреждаше в различните моменти. След около 50 метра вече не виждахме къщи, нито път, нито стълбове. Вървяхме бавно, постоянно спирах да снимам, и скоро стана ясно, че не е много ясно накъде отиваме и откъде сме дошли. Бяхме като "Ежик в тумане". Но понеже не бяхме отишли далеч, не се притеснихме много и продължихме да се лутаме из облаците и невероятно странните места, на които попадахме. Пресичайки едно деренце с поточе, се натъкнахме на бобуни от суха и нова трева, които приличаха на тълпа странни блатни същества. Продължихме губенето в неизвестна посока, когато пред нас изплува силуета на хълмче с храсти и дърво, а и още нещо, което помръдваше. Отидохме да видим. Оказа се плашило на малка нивка. Продължихме да вървим, но вече почвах да се чудя как да се върнем до колата, защото времето минаваше, а аз имах работа вечерта. Тръгвахме по черни пътища, които в следващ момент ни се струваше, че само ни отдалечават, и тръгвахме през полето напряко, но пък там ни се струваше, че е по-добре да намерим някакъв признак на цивилизация, като път или жици, и по тях да стигнем до някъде. Но попаднахме на гьол, в който имаше огромни количества жабешки яйца. След още известно време лутане, катерене по възвишения и спускане в дерета, попаднахме на заградено водно съоръжение, където имаше и стълбове на далекопровод. Тръгнахме по тях, покрай огромен брой изкопани успоредни трапове, може би окопи за големи машини, и не след дълго излязохме на голямо асфалтирано пространство, заобиколено от разрушени сгради. И двамата асоциирахме всичките пейзажи като измислени от братя Стругацки. Понеже аз бях шофьор, Стас си надигаше плоското шишенце с ракийка и си разреждаше с количка. Не му се бързаше, не му пукаше, пушеше и ме караше и аз да не бързам. Оказа се, че сме излезли в махала, но не в правилната. Това беше друга махала, в която също бях ходил преди, но нямах представа как се стига от едната до другата, освен по асфалтовия път, който обаче беше невероятно дълъг. Решихме да питаме някой, но нямаше жива душа. По едно време се появиха две жени - една баба и една леля, които изкарваха ръчна количка с боклук от един двор. Отидох и питах как да стигнем до съседната махала. Обясних откъде сме дошли. Но беше много трудно да говоря с тях, въобще не ме разбираха. "Няма как" каза бабата накрая. Само по асфалта. След това Стас ги заговори, с надежда, че ще се разбере по-добре от мен. В крайна сметка ни пратиха по асфалта до съседната махала. Като ни увери, че е само 20 минути път пеша, ние тръгнахме. И стигнахме, но в трета махала, която виждах за пръв път. Тук обаче имаше живот - на площадчето имаше няколко паркирани коли и кръчма, а в кръчмата, както разбрахме малко по-късно, имаше погребение. Една жена говореше безкрайно по мобилния си телефон отпред, а до нея стоеше голямо жълто куче и ни гледаше. Като свърши разговора си, Стас я попита дали може да ни помогне да си намерим колата, което доста я същиса. Обяснихме й как сме се озовали тук и че незнаем къде всъщност трябва да отидем, а тя влезе и викна мъж, който приличаше на добрия силен герой от американски екшън. Той ни каза да изчакаме петнайсетина минути, а после щял да ни качи на неговата кола и да отидем да потърсим моята. Изчакахме. Когато минаха минутите той дойде, пита ни дали сме много мръсни и като ни огледа, качи ни в някакъв последен модел на френска лимузина. Страшен лукс, не се бях возил до сега в такова нещо. Обясни ни как само той помага на всички там, как миналата седмица е теглил закъсали офроудаджии, понеже имал и джип, как и местните се губели, като ходели на лов... Междувременно минахме през втората махала, където бяхме говорили с бабата и лелята на площадчето, където върти автобусът. Той ни посочи една огромна разкошна къща и каза, че това е неговата къща. След това продължи по пътя и след малко стигнахме до махалата с нашата кола. Благодарихме му горещо. И ни хвана яд на бабата и лелята, с които така и не се разбрахме. Това е.

До Люти брод за малко

Случи ми се да ида до село Люти брод за малко, обаче така се впечатлих, че реших да разкажа. Селото се намира в Искърското дефиле, на около 70 км от София. Непосредствено след природния феномен Ритлите.
Птички пеят и летят, а дърветата цъфтят, защото е пролет.
Ето едната Ритла отблизо:
Това е мястото Пресечен камък, което всъщност представлява проход през едната Ритла.
А ето я и любезната Деница, с която всъщност осъществихме ходенето до там, за да си види къщата, която има отскоро.
За съжаление имахме много малко време за разходки - една по залез слънце, и една рано сутринта на следващия ден, понеже аз бързах за работа.