До Карловския водопад за два часа

Този ден с баща ми Йото бяхме се измъкнали от София още в ранни зори. Шофирах с моя автомобил. Цял ден до следобеда бяхме на ловен събор в село Труд, до Пловдив, а след това потеглихме към Карлово. След силната жега до този момент, по пътя започна да превалява на места, по билата на планините проблясваха светкавици. В Карлово не намерихме хората, които трябваше, та баща ми реши да ми покаже водопада, който не бях виждал, и така се получи чудесна разходка за около час и половина - два. Оставихме колата на уличка в квартала с по-възрожденските къщи и тръгнахме нагоре. От една табелка се осведомих, че вървим по улица "Водопад". Не след дълго от дясната ни страна започна парк, покрай който течеше и река. Минахме покрай туристическа спалня "Васил Левски", която работеше, за моя изненада. Също и покрай ресторант, в който имаше празненство и небългарска чалга заместваше спокойствието между огромните дървета. По-нататък попаднахме на тази красива сграда.Около арката горе пише: "1891. ФАБРИКА ЗА ВЪЛНЕНИ ИЗДЕЛИЯ ВЪЗДИГНАТА ОТЪ ЕВЛОГИЯ ГЕОРГИЕВА ВЪ ПОЛЗА НА РОДНИЙ МУ ГРАДЪ КАРЛОВО", а отдолу - "ПРОДАВА СЕ" и люлински телефон. Продължихме нагоре по пътя. Срещу една саморазрушаваща се воденица от високото идваше тръба с вода, която се изливаше от три метра край пътя. Там трима младежа по шорти се готвеха да си мият колата. Пресякохме реката по мостче и след малко се оказахме пред ВЕЦ "Васил Левски".Тук от табелата разбрах, че водопадът е всъщност природната забележителност Сучурум. По-късно от интернет се осведомих, че местността е резерват. На много места имаше табелки за пътеки към хижи, както и различни маркировки. А водопадът се намира непосредствено зад централата.Там спряхме на мостчето, от което природната забележителност се вижда чудесно.Във вира пред скалите се къпеха мургави младежи, както и една съвсем черна негърка. Баща ми снимаше, а аз невъзмутимо започнах да разпъвам статива за фотоапарата, за да направя горната снимка. Това предизвика огромно любопитство у един човек, който досега бе стоял долу, при къпещите се, а сега дойде и небрежно се облегна на паратепа на метър от нас. След известно мълчание баща ми го попита какви са тези екзотични тъмнокожи, които се къпят. А човекът отвърна "Ми колумбийци". След това се зае да разбере ние пък какви сме и откъде сме. А, от София, аха - като че ли любопитството му намаля. Ние пък забелязахме, че вдясно от водопада, високо на скалата, има каменна плоча с някакъв надпис. Попитахме го какво пише там. Христо Проданов - отговори той. - Тук е умрял. Е как, викаме ние, на Еверест е изчезнал, не може тук да е умрял. А той отговаря съвсем невъзмутимо - "Не, този е друг, май е бил ловец." След което баща ми засне плочата с максимален зуум, увеличихме я на екранчето на апарата му и прочетохме някакво име и години на съвсем друг човек. Доста смешно ми стана. Тръгнахме обратно. Този път, понеже слизахме надолу и ни беше по-лесно, често спирахме да снимаме рекичката и въобще каквото ни хареса.В парка има големи черни елши и питомни кестени, орехи, че и няколко чинара. Алеите са от каменни плочи, има и каменни животни, които децата яздят. Красиво е и е много приятно с малките езерца и водоскоци. На едно място водата преливаше от езерце и наводняваше алеята. Там се бяха събрали няколко дядовци с пръчки и се опитваха да му отпушат канала, за да не прелива. Недоволстваха от пълната липса на поддръжка на водните съоръжения в чудесния парк от страна на кмета. Попаднахме на тези плочи, показващи някаква привидна активност на общината:Също така и на паметник на Христо Проданов, който е родом от Карлово. Чудесната разходка приключи и поехме към София през бури и порои.

Дъжд на Бонсови поляни

От известно време всеки ден вали порой над София. В синоптичните прогнози за близкото бъдеще няма промяна. Затова със Стас решихме да идем на дъждовна разходка. Оказа се, че има много желаещи да дойдат с нас. По мое настояване групата ни беше ограничена до най-близките му от негова страна - Ася и Александра (жена му и сестра му). От моя страна бях само аз. Станислав напоследък е доразвил егоизма си в следната насока - много държи друг да го вози по разходки и екскурзии, за да може да пие безпроблемно. И се очертаваше да шофирам аз. Хубаво. Изчаках у нас Александра, която беше на изпит някъде наблизо, след което потеглихме за към тях, към Люлин. Натоварих ги и поехме да намерим Бонсовите поляни над Горна баня. Никой от нас не беше ходил там. А мястото е много популярно за излети, сигурно защото е близо до западната София, широко е и има хубав път до там. Лесно го открихме и спряхме до огромен паркинг. Дъждът вече не валеше. Веднага оценихме предимството да сме тук в лошо време, защото дори сега имаше няколко коли с други туристи, които обаче не бяха така добре екипирани като нас, само се разхождаха около колите си и не смееха да стъпят в мократа трева. А в хубаво време сигурно е като пред НДК. Освен туристите имаше и автомобили с неадекватно поведение, явно водачите им се учеха да шофират на големия пуст паркинг. Ние пък си сложихме малките раници на гръб и тръгнахме по широк черен път. Наоколо се виждаше разлятият горски пейзаж на ниската част на планината Люлин, а високата й част беше в сивите облаци над дърветата. Пътят отначало минаваше през огромни поляни, но постоянно виждахме огради от бодлива тел и фургони. А на нас ни се щеше на по-диво място. Нататък влизаше в гора и ставаше съвсем друг - кал и локви в коловозите - на места направо не се минаваше. Често вървяхме през гората, успоредно на пътя.Минавахме покрай поточета, дори попаднахме на заслон, построен от ловната дружинка, както пишеше на табелка. На стените му, кой знае защо, с големи букви бе написано "Сталин" и "Ленин". Имаше и чешма.Тук Стас ме е снимал как гледам резултата от самоснимачката. Продължихме и скоро излязохме отново на поляни, този път без огради, съвсем диви, с мокри треви, достигащи ту до коляно, ту до рамене. Почти се показа и слънце. Навсякъде се щураха скакалци и бръмбари, гъсеници и паяци, пеперуди и всякакви други.Стас бе заявил, че в гората му е скучно и не му се снима, и сега обръщаше внимание на буболечките и цветчетата с новия си фотоапарат, като ги подбираше да са по-шарени.Докато снимахме, момичетата си почиваха или скучаеха. Тогава ми хрумна да направим едни експерименти заедно. Александра ми даде бележник с твърди тъмни корици, който щях да използвам като капак за обектива, докато блендата стои отворена, за да си правим призрачни снимки. Ето по-сполучливите:Тук Александра ни е снимала накрая:После бавно, от полянка на полянка, стигнахме до огромен дъб. Точно Ася раздаваше локум под короната му, когато започна да вали. Разбързах се аз, понеже исках и там да се снимаме, а Стас ни е щракнал.Поседяхме, почакахме, но не спираше да вали и нямаше признаци за скорошна промяна. Затова решихме да се връщаме. От дъжда се пазехме с дъждобрани и чадъри, но водата от високите треви се стичаше по крачолите ни. Животинките се бяха изпокрили, с изключение на гъсениците, които продължавахме да виждаме в изобилие по поляните. Доста бързо се озовахме на обширните поляни край паркинга. Там, в центъра, на огромно самотно дърво, висяха завързани най-различни предмети - пластмасови шишета и туби, метални кутии... Като приближихме веднага стана ясно - това бяха мишени. В прозрачните бутилки се виждаха оловните чашки от въздушните пушки, които бяха успели да пробият едната стена, но не и втората, и сега стояха на дъното, под дъждовната вода. По черния път, по който бяхме тръгнали, сега течеше поточе. На паркинга отново заподозряхме един автомобил, с неадекватни спирания и тръгвания, в учебна цел. Моите спътници бяха доста мокри по краката, а аз имах единствено мокри крачоли, обувките ми се оказаха страхотни - вътре беше сухо. Закарах ги до тях и се прибрах. А беше едва следобед. Разказът на Стас за същата разходка е тук.

Новата къща на Тони и къде извира реката

Наскоро Тони си купи къща в село Люти дол, през един хълм от къщата на Деница в Люти брод. Отидохме да ми я покаже, а и да използва случая, да продължи с оправянето, подреждането, почистването, ремонтирането, че и с опознаването на околността. На отиване в колата ми Тони натовари стол и чувал с цимент, на връщане - чувал с боклук и десетокласничка - да няма празен курс. Къщата се намира на място, което хората от селото наричат Дивото. До там се стига по черен път, който е с огромни коловози и дупки, съсипан от тежки камиони, а в случая - тези образувания бяха пълни с вода от дъждовете, което правеше преодоляването им още по-рисковано. В района има много зидове от стари къщи, обрасли и населени с животинки. Всичко е в гъста зеленина, а над дърветата се показват била и върхове от всички посоки. Тони има един съсед, който е още по-нататък в Дивото. Той живее там със семейството си, гледа всякакви животни, препитава се от тях и от продажба на мляко. Докато внимавах с кошмарния път и огромните локви, пред колата се появи голям таралеж. Не се плашеше от нас, пристъпваше бавно и смешно, докато пресече пътя, а след това спря, загледа ни и ни задуши. Тони каза, че имал змии в двора си и би искал да пусне един таралеж там. Спряхме и ние, слязохме, изпразних кутията за инструменти, сложихме го в нея, а след 100 метра го пуснахме насред двора на къщата. Понеже пристигнахме следобед нямаше време за разходки, само разгледах множеството дворчета наоколо - някои на Тони, други - ничии. Като се върнахме таралежът го нямаше. Заехме се да си създаваме удобства, да палим огъня и да нижем шишчетата. На идване през селото Тони се беше отбил при познати, от които беше взел шише силна плодова ракия. Говорехме, пийвахме, хапвахме и неусетно стана звездна нощ. Домакинът оклюма и отиде да си ляга, а аз опънах статива и започнах нощното щракане. Първо по двора, а после и в къщата. На сутринта се събудих по изгрев, а слънцето пекна в прозорците. Като огря част от двора станах, взех си шалтето и отидох да дремя на въздух вън. Свежо и приятно беше, с много птичи песни и насекомски звуци. По едно време се разходих до близкото изворче за вода. То е край рекичката, съвсем близо до двора на къщата. С напредването на сутринта Тони се разшета, пък аз го врънках да тръгваме на разходка. Но той си беше решил, че е много добре да извади една зарината с боклуци маса от мазето и да я качи в кухнята. Докато я изравяше, аз се мотаех наоколо с апарата. От мазето изскочиха странни находки - всевъзможни немскоезични бутилки, както и соц шишета с невероятни съдържания. Най-фрапиращите ги снимах. През това време Тони успя да измъкне масата на двора и започна да я мие.Аз пък снимах постройките, строени с тухли от кал - кирпич, дървени греди, и замазвани с кал, говежди тор и плява.Най-накрая масата беше готова и я качихме в кухнята. След което хапнахме каквото ни беше останало от снощи и Тони започна да се приготвя за разходката. Той искаше да идем да видим откъде извира рекичката, която минаваше покрай двора му. Или поне да се качим до върха на хълма, от който тя идваше. Нямах нищо против. Кръстосах си на гърба чантата с трипода и чантата с фотоапарата и бях готов. Тони пък взе бутилка вода и шоколад. Потеглихме. Отначало вървяхме по пътя, който беше покрай реката, но той свърши при стръмно дере. Тръгнахме нагоре между буковете. От време на време ни се струваше, че излизаме на нещо като пътечки, които отдавна не са използвани, но те бързо изчезваха. Дерето ставаше все по-стръмно, а падналите дървета допълнително ни затрудняваха.На няколко пъти преминавахме странични поточета като притоци на рекичката, над които тя ставаше все по-малка и по-малка. Щях да изляза прав, като му казах на Тони, че тази рекичка едва ли извира, по-скоро се събира в горските дерета от дъждовната вода. По пътя си срещахме странни горски обитатели - най-различни дървесни гъби, както и този черен охлюв, какъвто виждахме за пръв път.Склонът ставаше все по-вертикален. Неусетно бяхме започнали да се движим на четири крака. Рекичката беше изчезнала и сега се катерехме по сухото дере. Малко по-нагоре в гората Тони беше видял нещо, което му приличаше на постройка, но беше много абсурдно да има постройка на такова диво място, насред нищото, на този много стръмен горски склон в това дере. Драпайки натам, аз, понеже вървях втори, видях нещо крайно необичайно в една стъпка, оставена от Тони. Той явно се беше подхлъзнал леко по сухата шума, като я беше избутал надолу и на това място сега имаше нещо, което приличаше на... нещо много странно, може би на обелено киви, но доста по-лигаво, с дебел слой прозрачно желе отгоре. Бе колкото яйце или малко по-голямо. Побутнах го. Под прозрачната си повърхност беше изненадващо твърдо, като неузрял плод. Чак сега забелязах, че всъщност нещото е имало бяла ципа, която Тони е смъкнал подхлъзвайки се. Значи сигурно е гъба. Решихме да го разрежем. Изненадата ни беше още по-голяма - устройството отвътре ни се видя много, много странно.След още няколко десетки метра драпане по шумата достигнахме до постройката, която Тони бе видял по-отдолу. Оказа се чешма, изградена от мраморни плоскости. От дебелия ръждясал чучур, потънал в клони и листа, течеше тънка струйка студена водица. Имаше два надписа. Големият, в центъра на чешмата гласеше: "1968 г. Лилов", а отстрани имаше мраморна плоча, върху която с мъка прочетохме следните стихове:

Построих чешмица в лесовете диви та скитник кат мине водица да пийне, а сърната дива тук като премине вода да напои рожбите си мили.

Наистина беше в лесовете диви, ние бяхме от скитниците, каквито явно се появяват, но, както изглеждаше, твърде рядко. Посмяхме се, напълнихме си шишето и продължихме. Вече не търсехме откъде извира реката, а къде е върха на този горист хълм. И скоро го достигнахме. По билото минаваше дървосекачески път, но гората беше гъста. Започнахме да търсим открито място, откъдето да погледнем околността. Просветващи пространства в далечината ни изглеждаха обещаващо и се запътихме натам.През малинажи и много горски цветя стигнахме до тези гледки.Доволни, потеглихме наобратно, като Тони каза да пробваме този път, който минаваше по билото, няма ли да ни изведе някъде в нашата посока, че да не се мъчим пак по стръмното дере. Тръгнахме по него, а той беше пресен, скоро голяма верижна машина бе минала и го бе заравнила. Ходеше се лесно и скоро ни изведе извън гората. Пред нас се откриха чудни поляни с много цветя, през които пътят минаваше.Единственото ми притеснение бе, че къщата на Тони, нашата цел в момента, остана от другата страна на хълма. Повървяхме доста, докато се убедим, че това не е нашата посока, след което почнахме да се връщаме и да търсим откъде да преминем хълма. В един момент кривнахме от пътя и щурмувахме. Отначало през поляна с ягоди и много цветя, след това през ниски храсти и къпинажи, после през папратови полянки, докато не навлязохме в гъста гора. Тук теренът ставаше екстремен - ту се провирахме през бодливи клонаци, ту ходехме с ръце на тила, за да си ги пазим от копривите с наш ръст. Това слизане беше доста по-трудно от изкачването по дерето. Най-накрая се озовахме недалеч от къщата на Тони, на пътя, по който бяхме тръгнали. Опънахме си шалтетата на двора и се тръшнахме доста изморени - аз на сянка, а той на слънце. След около час дрямка си застягахме багажчетата, че трябваше да си тръгваме. Като минахме през селото, качихме внучката на хората, които бяха дали ракията, за да я закараме до София.