След различни усложнения около ремонта, който провеждаме, ние с Любов потеглихме към
Трънския край в събота рано сутринта. Денят се очертаваше да е горещ, както обикновено напоследък. Нямаше голямо движение, поради ранния час, така че от
София се измъкнахме бързо. Обаче в
Перник... Булевардите бяха пусти, но въпреки това успях да объркам пътя и да направя обратен завой пред смаяните погледите на полицаи от патрулна кола. Повече време шофирах през Перник, отколкото в София. Най-сетне успяхме да хванем верния път.
В първото село, през което минахме след това -
Мещица, имаше панаир. Попътувахме малко, в
Брезник спряхме за провизии и продължихме към
Трън. Не след дълго пристигнахме. За щастие имаше от онези кафяви табели, които оказват пътя към забележителностите.
Стас си мечтае да си купи карта с обозначени всичките обекти, към които има такива табели, каквато според мен не съществува, но идеята е добра. Та просто преминахме през центъра, който ми се видя приятен, и се насочихме към хижа "
Ерма", която е съвсем до града. Стигнахме много бързо, спрях на празния паркинг и запитах човека, който редеше маси и столове под чадърите пред механата, каква е възможността да преспим там. Той отвърна "В момента - никаква." Оказа се, че очакват голяма група за вечерта и всички места са заети. И ни посъветва да проверим пак следобед, когато евентуално ще има по-голяма яснота. Хубаво.
Взехме каквото щеше да ни трябва и оставихме колата. Поехме по пътя към следващото село -
Ломница. Непосредствено до него се намира прочутото
ждрело на река Ерма. Пътят до там търпеше основен ремонт, та минахме през всевъзможни етапи и настилки, никак не беше приятно, а и се нервирах, като разбрах, че всъщност е можело да го минем с колата и да си спестим сили и неприятни строителни впечатления. Стигнахме до първата махала на
Ломница, до която има голяма поляна покрай реката, с редки дървета, които хвърлят шарена сянка върху изградените масички и
пънчета за сядане. Мястото явно е доста популярно, въпреки че целия край е много див, както се убедих по-късно. Започнаха да пристигат кола след кола, да търсят места за паркиране на сянка и да се изсипват огромни семейства и компании, които идваха да ядат и да пият на
теферич. Ние бяхме там към 10 часа сутринта, но вече имаше един камион, до който на импровизирана сергия се предлагаха напитки и скара.
Подминахме тая олелия и след няколко крачки се озовахме на стръмната пътека към ждрелото, която вече гъмжеше от посетители, които се изчакваха, правеха си път, пушеха и се снимаха. Спуснахме се до мостче от дъски и въжета, от което само от едно място може да се зърне самия процеп на ждрелото, защото точно отпред е изникнала огромна върба и закрива провирането на реката между скалите. Под краката ни бучаха пенливи водопади. По околните скали и други удобни места рибари демонстрираха търпение. По по-тесните бързеи във водата се бяха натрупали боклуци - най-много биеха на очи автомобилните гуми. Поради разположението си и защото беше сутрин, двете огромни скали -
Църквището и Жилав
камик, които всъщност образуват ждрелото, от тази страна бяха в сянка, затова реших да снимам на връщане. След мостчето ни очакваше също толкова стръмна пътека нагоре, където излязохме на черен път, който минаваше през скалата Жилав
камик, през огромен тунел. Някъде бях чел, че бил прокопаван, за да минава влак от там, но това така и не се случило. Гмурнахме се в мрака.
От другата страна табелата за
екопътеката сочеше отново надолу от пътя, към реката. Спуснахме се, но в някакъв момент сме тръгнали по рибарско разклонение на пътечката, така че се озовахме до водата, но от там на никъде не можеше да се продължи.
Върнахме се горе, на черния път, и решихме да вървим по него. Бях чел, че
екопътеката продължава 13 километра, минава през села, през още едно ждрело - това на
Ябланишката река, и стига до връх
Руй. Надявахме се да сме на прав път, макар че нямахме намерение да минаваме целия маршрут. И се чудех защо са го нарекли
екопътека, като всъщност това си беше черен път, който свързва погранични селца и махали.
Вървяхме през не особено приятни места, които напомняха на ремонтиращия се участък между хижата и
Ломница. Вдясно имаше висок каменист бряг, а вляво - много гъста гора се спускаше стръмно надолу към реката. Минахме и през втори, по-къс тунел, отново пробит в огромна канара. На всяко по-широко място край пътя бе паркиран рибарски автомобил. Покатерихме се на една скала, стърчаща край пътя. На няколко метра височина бе написано с блажна боя "ЖЕГАТА". От тук най-сетне се откри гледка към околността - обрасла с изключително гъстата гора. Хапнахме, починахме и усетихме, че започна да ни напича прекалено. Ето защо носеше това име скалата, предположих.
Тръгнахме отново и се оказа, че навлизаме в друго село. Точно на кръстопътя срещнахме гол до кръста човек, силно червен и черен от слънцето, който носеше тояга - явно бе овчар, а аз отначало бях решил, че е поредния рибар. Той ни подвикна весело, каза нещо от рода: "Хайде оттук - право на Банкя, на басейна, че тая жега е само за басейн!" и ни упъти - напред е за
Трънска Банкя, а вляво е мъничкото село
Петачници, което не го намерих на картата. Белите къщи светеха на силното слънце - бяха нови или добре поддържани.
Продължихме - оттук пейзажът стана по-приятен. Гората бе все така гъста - и една крачка не може да се направи извън пътя, но ги нямаше изровените камънаци. По едно време изведнъж се оказахме на огромна поляна,
в далечният край на която се белееха няколко къщи. Предположихме, че това ще е Банкя. Пред нас в далечината група от възрастни с деца се беше отправила натам през поляната. Но ние предпочетохме да си продължим по пътя. А той отново влизаше в гора, почвата стана наситено червена. По едно време се разминахме с мъж и жена, които, също като овчаря, бяха във весело настроение, поздравихме се, казаха ни, че и ние сме смели като тях. Не разбрахме какво имат предвид и ги попитахме. Оказа се, че много се страхуват от "онези животинки", както каза жената и направи зигзагообразно движение с пръст - змиите. Похвалиха ме, че съм облечен както трябва - с дълъг панталон и затворени обувки. Но дългите крака на Любов бяха голи, затова сме били смели, като тях. Защото и те бяха с голи крака.
Малко след този странен разговор започна да се чува нещо като музика много отдалеко. Напредвахме през гората, като отляво от време на време виждахме табела "ГРАНИЧНА ИВИЦА. НЕ ПРЕМИНАВАЙ". Зад тези табели беше
Сърбия. Значи и онези къщички, които се белееха в края на поляната бяха най-вероятно сръбски. Пътят, по който вървяхме, явно минаваше успоредно на границата.
Приближавахме източника на музиката, като все повече се чудех дали това е музика или нещо друго. И изведнъж се озовахме на напечена полянка, на която имаше помпена станция или някакво друго хидросъоръжение, голяма едноетажна постройка, която бумтеше ритмично. През разтворените огромни железни врати се виждаше изобилие от различни видове фикуси в саксии.
След малко стигнахме до рекичка, до брега на която мощно извираше вода. Виждаха се и къщи. Поразхладихме се в студената вода, Любов
поджапа. В този момент започнаха да пристигат най-бързоходните от групата на възрастните и децата, които бяхме видели по-рано. Те сигурно се бяха лутали доста из гъстата гора в търсене на пътя, от който се бяха отклонили на поляните, защото имаха голяма преднина, а сега пристигаха след нас. Първо се появи едно момиченце, а след това и един припрян дядо, който явно ги водеше. Той въздъхна, като видя Любов да джапа, и започна да си събува обувките и чорапите, за да премине. А на няколко метра от него имаше мостче, по което бяхме минали ние. Реката силно шумеше и не можеше да се чуем с тях. Затова аз посочих с ръка мостчето, момиченцето ме видя и започна да се опитва да му каже откъде се минава, но той беше много зает да си закачва багажите от двете страни на тоягата, която носеше на рамо като кобилица, пък те постоянно се изсулваха и падаха, въобще беше комична гледка от ням филм. Дойдоха и другите от групата им, и те също започнаха да се събуват, момиченцето се отказа да обяснява и просто отиде и мина по моста. Дядото
преджапа. А ние тръгнахме, за да не се налага да вървим с тях.
Оказахме се в село Банкя. Наред с поддържаните хубави старинни къщи имаше и много нови. Селото беше пълно с народ. Минахме покрай басейна и погледнахме зад каменната му ограда - той също беше пълен с тинейджъри и деца, а в единия край имаше бар с маси и пейки под чадъри. Ето откъде музиката се носеше през местността и се смесваше с бумтенето на хидросъоръжението. Тук има минерални извори, затова и селото така се казва, а този басейн е много стар, но добре поддържан. Оттук е и минералната вода "
Thorn Spring". Спряхме до една чешма, където хора си наливаха вода. Една млада баба ни заговори, подкани ни да се възползваме от безплатния басейн в тази обедна жега и ни попита откъде идваме. Като й казахме - от хижа "
Ерма", тя
ахна, колко било далеко, колко сме били смели, не сме ли се страхували от "животинките", тук явно такъв страх имат от змиите, че дори не ги назовават. Казахме й, че не сме видели нито една. Упъти ни накъде
продължава екопътеката - вляво от оградата на "
Thorn Spring". Но ние решихме да се връщаме обратно, понеже вече много печеше, а и ни чакаше още толкова път назад.
Щом пътят отново навлезе в гората и се оказахме на сянка, намерихме удобно местенце, каквито бяха рядкост, и се търкулнахме между дърветата да си починем.
Аз
задрямах, а Любов заспа. Едва я събудих след половин час. Връщането ни се стори много по-бързо,
разстоянието - много по-кратно, макар че сега слънцето печеше доста по-силно.
Ждрелото сега беше по-добре осветено, а и доста по-безлюдно.
Оставаше ни само да се доберем до хижата по кошмарния път в кошмарния пек, с което се справихме като на сън от умора. Добърденкахме си с разни други пешеходни ентусиасти, които не липсваха. Автоколона, предвождана от жълто софийско такси спря, за да ме разпитва къде можели да къмпингуват. И най-сетне стигнахме.
Тръшнахме се на една маса в хладната механа до хижата, понеже навън всичко беше заето - явно е предпочитано място от местните. На една маса дядовци тихо пееха стари градски песни. На друга - дядо италианец говореше на италиански на български чичо, който беше подпийнал и обясняваше на един от хижарите: "Ти просто го слушай и ще видиш как ще го разбереш!" Разбрахме, че можем да останем да преспим и ни настаниха в двойната стая. Пих две бири, после се изтегнахме в креватите и сме заспали.
Събудихме се привечер и отидохме да хапнем в механата - специалитет "Ждрелото" - паничка с дебел слой запечен кашкавал, а под него пилешко месо върху картофено пюре - много вкусно! Наоколо щъкаше съвсем малко рижо котенце, което не се спря, беше си самодостатъчно когато никой не се занимаваше с него. Легнахме си рано и спахме дълбоко.
На сутринта слязохме от стаята в 9 часа - точно когато пристигна и хижара и отключи катинара на оградата на хижата - значи и да искахме да тръгнем по-рано - нямаше да можем. Попитах го за пътеката, която се качва до наблюдателницата, на върха на Църквището и той ни обясни.
Тръгнахме отново към Ломница, този път с колата. Веднага се ориентирахме, намерихме пътечката, която отново минаваше над реката по мостче, но този път от другата страна на ждрелото. След това започваше стръмно изкачване по скалата. Беше много приятно - някак самата природа беше различна от гъсталаците долу. И кипеше от живот. Спирахме за почивки често и се снимахме.
За около половин час стигнахме наблюдателницата. Аз вървях отпред и забелязах, че на парапета й са кацнали два сокола, които не ме усещаха. Замръзнах на място и започнах да правя знаци на Любов, но неуспешно - видяха я и отлетяха. Отгоре се откриваше страхотна гледка към селото и околните планини!
Гледахме във всички посоки и си почивахме, но слънцето силно напичаше и ни принуждаваше да се спускаме към сенките.
Докато се качвахме, малко под наблюдателницата забелязахме друга пътека, която отиваше по посока на селото. Решихме да видим къде ще ни отведе. От по-ниски открити скали изгледите също бяха чудесни.
Пътеката доста по-полегато и бързо ни спусна до махалата на селото, а оттам и до колата ни. Закусихме върху одеялце на близката полянка под зоркия поглед на огромен бял пес и решихме да потегляме. Следващата ни цел бяха две селца наблизо - първо се оказа
Бусинци. Там имало прословута грънчарска школа. Още с влизането в селото видяхме тази къща:
Явно продаваха от тази керамика, но, въпреки че бяхме тук по време на обявеното работно време, беше заключено. Продължихме по улицата, минахме покрай кметството, под което май имаше музей, но навсякъде бе съвсем пусто. Чак в края улицата свършваше при смесен магазин, пред който на голяма маса седяха двайсетина мъже и една жена. Пиеха бири и ни изгледаха така, както местни гледад новопристигнали.
Направих обратен завой и продължихме към отсрещното село -
Студен извор. Тук трябваше да се намира
музеят на киселото мляко. Тесният път ни изведе точно пред него.
Една жена ни посрещна и ни показа експозицията - на първия етаж - битови предмети, предимно керамика от Бусинци, както и народни носии. В едната стая на втория етаж имаше голям макет на производството на кисело мляко - от полянката с кравите, през млекокомбината, до супермаркета. В другата се продаваха закваски за домашно производство на кисело мляко, няколко книги по темата, между които и една с рецепти за приготвяне на всякакви млечни продукти - не знаех за съществуването на подобно разнообразие, и то само на български продукти. Имаше и няколко стари броя на вестник "Мляко Плюс". Купихме си закваски и книжки и потеглихме към София в най-голямата жега.
Когато тревата бе окосена, Тони се присъедини към излежаването с фотоапарати. И ме подсети за една техника - как да си направя от нормалния обектив макро. Знаех го този номер, но не бях го прилагал много-много. Ето части от макро серията:
Като се свечери изпекох на огъня пилешкото месо, което си носехме и което осите бяха започнали да ръфат. Хапвахме, пийвахме, но аз продължавах и да снинам.
Тук, на последната снимка се вижда как всъщност могат да светят краката на скакалеца.
Междувременно захладня и се прибрахме в къщата, където снимките продължиха.
Аз отдавна съжалявах, че съм си забравил статива, затова се забавлявах с размазани снимки.
С тони пробвахме какви ли не техники на клатене и подхвърляне на апаратите докато снимат. По едно време той се кротна в спалния си чувал, а аз започнах да го снимам.
И така до късно през нощта. Когато и аз си легнах, чух шумове отвън и казах на Тони: "Някой ходи в малините!", след което съм заспал, а той още час се е ослушвал, но не е чул нищо.
А на другия ден се прибрахме.
