Къде зимуват калинките

В един от многото слънчеви дни на тазгодишния октомври отново отидох на разходка. Този път с Андрей от Толиати - единственият истински руснак измежду приятелите ми. Той отскоро отново бе напуснал работа, пък аз бях свободен, така че се възползвахме от спокойствието на работните дни в планината и се отправихме към Железница. Поради затворени за ремонт пътища, след огромна обиколка и задръствания едва стигнахме. Точно преди първата ограда на селото кривнахме вляво по черен път и малко по-нататък оставихме колата му - много стара бяла хонда, която той здраво експлоатираше. Минахме покрай няколко къщи и закрачихме през поле с бледожълти треви. От време на време намирахме стари сърнели, а също и много гилзи от ловджийски патрони. Приятното слънце на моменти се скриваше от облак и тогава задухваше по-силен хладен вятър.

Докато прекосявахме малка горичка между хълмовете намерих стара круша с много изпопадали по земята круши - големи, зелени, твърди и сочни. Бях много доволен, че ще зарадвам всички вкъщи. Пристъпихме в черните трънки със сини топчета-плодчета и започнахме да събираме. Напълнихме си раниците: неговата - малката и моята - голямата. Но като се опитах да си я сложа на гърба помислих, че ще се скъса - беше доста тежка, а и вътре нямаше място за останалия ми багаж, който накичих някак по себе си. Оттук разходката се превърна в истински туризъм с тежка раница на гръб.

Вървяхме през хълмовете, които всъщност представляваха билото на Плана. Вляво виждахме Витоша в есенни цветове и със снежни петна по по-високите части. От тревите излитаха подплашени малки птички. Забързана богомолка прекоси пътя ни. В един момент на ръкава си намерих голям гладен кърлеж - съвсем плосък, който, за радост, не бе имал късмет да ме захапе.

Така, докато гледахме менящите се цветове на динамичното небе, стигнахме до бетонен постамент с написани по него цифри. В средата му вертикално бе монтирана тръба, висока около метър, с четири дупки в четирите посоки в долната си част. Очевидно това нещо маркираше планински връх. Погледнах в тръбата и се изумих - отвътре почти цялата бе покрита с калинки! Безброй калинки! Преди години, на връх Половрак в Лозенската планина, под един клек бях открил подобно гъмжило от червените бръмбарчета на точки. Тогава апаратът ми беше с черно-бял филм, за което съжалих.

Свалих на земята тежката раница с крушите, статива и малката чантичка, които висяха по мен и се опитах да снимам в тръбата. Никак не се получаваше.

Едва успях да натикам фотоапарата в една от четирите дупки в основата и да щракна по посока на небето. Така вече стана - видяха се почервенелите от калинки вътрешни стени. Докато снимах, аз самият станах в калинки, които изтупах и издухах на тръгване.

Продължихме нашата разходка. Пред нас се виждаше Бистрица и мътната София, затова кривнахме вдясно. Вървяхме, говорехме за необичайните спомени от много ранно детство, когато изведнъж видяхме бялата тръба на ВЕЦ Панчарево на отсрещния склон. Решихме, че сме се отдалечили доста и че ще е по-добре да тръгваме наобратно. Закрачихме по-бързо и обсъждайки теориите за смисъла на живота стигнахме до колата.

Прибрахме се през друг обиколен път, а вкъщи на крушите наистина всички им се зарадваха. Пък аз намерих в обувката си калинка, която пуснах на прозореца.

Вместо гъби - филмче

Бяхме си говорили с Деница, че времето е подходящо да се ходи за гъби, та да вземем да идем. Още повече, че тя преди няколко дни беше пълнила успешно торбичка с масловки. Разбрахме се в кой точно ден да го направим, а аз се обадих и на Ники, който с радост се включва в такива начинания, защото така трябвало, пък ако не го правел, никога нямало да излезе от тях. Затова обикновено идва и тайно се надява да се кротнем някъде, а най-добре да си четем цял ден на слънчева полянка.

Ники, този път напазарувал тутманици за изпът, пристигна у нас сутринта и зачакахме Деница, която сколаса чак към обед. Настанихме се в роувъра й и потеглихме - към горите под връх Половрак в Лозенската планина. На пустия паркинг пред складовете на БЧК, където обикновено оставяме колата, с лай ни посрещна мърлявото кученце трикрако, което помнехме от съвсем малко. Тръгнахме между дърветата в горите край пътя към върха и заоглеждахме за гъби. Земята беше суха, но намерихме разнообразни екземпляри. Деница започваше да пълни торбичката с масловки.

По-нагоре гората ставаше по-суха и гъбите съвсем се скриха. По горския път се разминахме с двама залитащи пияни мъже в мръсни анцузи, които нямаха никакъв багаж. По-високият обясняваше: "... то не може да се пие постоянно, защото бъбреците не могат да промият толкова алкохол...". Къде ли бяха се подредили така насред горите в ранния следобед? Може би бяха дървосекачи или други работници.

В един момент стигнахме до слънчева полянка, която си бяхме харесвали и преди за почивка. Деница се заоглежда веднага за сърнели, но намерихме само едно доста впечатляващо пънче. Явно бяхме закъснели.

Излегнахме се в тревите и Ники раздаде тутманиците, а аз отворих шоколада. Една пчела много го хареса, прегърна цяло блокче и не го пусна. Подарихме й го - оставихме я с него на полянката. Майтапехме се и се смяхме много. Деница се зачете. Ники също искаше да си чете, ама му беше неудобно така да ме лиши от компанията си. Затова ме подпита дали си нося книжка. Отговорих, че си нося фотоапарат и го подканих да правим смешно филмче. Той каза, че за съжаление не си носим героя - гуменото пате. Пък аз му предложих да снимаме някой от нас, например него. И той, нали е добричък, се съгласи.

Филмчето не се получи така, както го бях намислил, но въпреки това май е забавно. А идеята ще я осъществявам друг път.

Пате и гъбки в Гората на тромпетистите

След типичен есенен дъждовен период, в началото на октомври се случи циганско лято. Нощите бяха студени, но денем слънцето силно печеше. Исках да намеря време колкото се може по-скоро, за да ида в есенните гори с тайна надежда да попадна на странни гъби, каквито обичам да снимам. Щом се отвори възможност се уговорих с Ники, който беше в нещо като отпуск. Той е чудесна компания - освен необичайното общуване, което се получава, той си е самодостатъчен и няма нищо против да изчезна за малко или повече време, пък той да си чете.

Ходеше ми се в любимата Гора на тромпетистите. Там водя всички май, та щях да му я покажа и на него.

И отидохме. Багажът ни беше шалтета, книжки и моят фотоапарат. Провизиите ни се състояха от четири баници, които той беше купил от любимата си баничарница, шоколад и вода.

Излегнахме се на слънчевата полянка. Сутринта минаваше във вяло четене, разговори за литературата, природата и икономиката, а от време на време събличах по някоя дебела дреха. Често се смеехме на меломанската ни страст и безкрайните проблеми с номенклатурата на музикалните ни колекции.

Когато лежането започва да ми омръзва, взех фотоапарата и статива и отидох на дългоочакваното издирване на гъбки в гората. Ходех бавно, гледах шумата по земята. Скоро попаднах на съвсем малко бляскаво поточе, което отразяваше небето през многото слоеве листа.

Край него, под ниските клони на околните дървета, беше пълно с коралки.

Доста време прекарах там, навсякъде изникваха нови интересни същества и образувания - вълшебно място! Продължих полека през гората, която постоянно сменяше своя състав - бор, бреза, липа, трепетлика, череша... На по-откритите места октомврийски цъфтяха ягоди и къпини. Изглежда бях позакъснял за гъбките след дъждовете, защото намирах предимно стари, но не липсваха и красиви екземпляри.

В по-горната част на гората, където дебел мъх покрива плътно земята под боровете, попаднах и на любимите тромпетисти - ето ги:

За дълго бях оставил Ники сам, затова реших да се върна, да го видя как си прекарва времето. Намерих го да дреме на друго място, понеже слънцето се беше преместило. Каза, че се е поразходил наоколо, а покрай рекичката, която минава край полянката, намерил гумено пате. Отново го оставих и тръгнах покрай водата.

Скоро на отсрещния бряг намерих патето, което се оказа доста фотогенично.

Наближаваше часа, в който трябваше да си тръгваме, затова аз, с един подгизнал крак от неволно джапване в реката, се върнах при Ники с жълтата играчка. Изведнъж у него се появи неподозиран ентусиазъм да се опитаме да раздвижим патето в стоп-моушън филмче, каквито и на двамата са ни любими. Не оставаше много време, затова бързо се организирахме и докато се чудехме какво точно да прави нашият герой, се получи това:

После намерих едно скривалище, в което патето да живее до следващото ми идване и с нежелание си тръгнахме.