Айсберги край Вита

С Любов и баща ми Йото бяхме на гости на баба и дядо в Ъглен. Както обикновено, когато сме там, и този път отидохме на разходка, въпреки облачното време, ситния ръмеж и вятъра. Баща ми знаеше къде са се събрали неговите приятели ловджии - на избрано място край реката Вит, която минава през селото. Отидохме до там с колата му, през кални ниви, храсталаци и тръни, по-високи от човешки ръст. В далечината кацаха и отлитаха бели и сиви чапли. На закътано, под обгорял върбов дънер имаше скована колиба, покрита с найлонови чували и слама, пейки и маса. Отстрани гореше огън и се печаха мръвки, а компанията пиеше, мезеше и се забавляваше. С Любов тръгнахме на бавна разходка към реката и газопровода, който минава наблизо. Стара планина се виждаше красиво под препълненото с облаци небе.

Неравните поляни край брега на Вита бяха мокри и покрити със свежа зеленина - току-що покарала след наскоро разтопилия се сняг. А покрай водата лежаха големи плоски блокове лед. Реката, голяма и мътна, мощно преминаваше през бързеите и се успокояваше във вировете. Ходехме бавно и разглеждахме всичко в иначе на пръв поглед скучния пейзаж. И така, докато се мотаехме, слънцето проби облаците и цветовете на света се показаха.

Добре разходени, в чудесно настроение се върнахме при веселите ловджии, казахме "Наздраве!" и заопитвахме най-различните видове меса, наденици, люти чушки...

Един възрастен мандраджия ми обясни как едно време са правели ледник (ударението е на и-то) - събирали тези ледени блокове, копаели яма и ги слагали вътре, добре изолирани със слама. В тези ледници се съхранявали различни нетрайни стоки, а самите ледове се запазвали чак до панаира в селото, който е в края на август.

Така приятната разходка приключи вкусно, интересно и развеселено.

Замръзналият язовир Панчарево

Три дни след неуспешния опит да видим язовир Панчарево от село Герман отидох пак. Този път бях с Андрей от Толиати - добре че беше свободен в този работен ден.

Подминахме с колата му площадчето, където бяхме спряли в неделя и продължихме по пътя. Съвсем скоро се озовахме на паркинга до язовирната стена. Времето беше облачно, ръмеше, а пейзажите бяха сиви.

Водоемът беше замръзнал, а при по-внимателно вглеждане се забелязваха рибари по леда. Андрей ми даваше своя дълъг обектив, когато поисках да снимам такива далечни работи. На отсрещния бряг кацна една сива чапла.

Бързо ни омръзна гледката от стената. Върнахме се до паркинга и тръгнахме по пътя край язовира, за който бях чел, че след 3 километра стига до ВЕЦ "Кокаляне". Температурите за пореден ден бяха положителни, дъждът ту спираше, ту почваше отново да ръси ситно-ситно, но напоително, затова навсякъде бе осеяно с локви и заледен стар сняг.

Понякога вдясно от нас попадахме на пролука в голите гъсти клони на дърветата и можехме да хвърляме поглед към язовира и Кокаляне. Нивото на водата беше ниско, затова често се виждаше как тече Искър.

По един сипей успях да се спусна до леда. Водата явно се бе снижила и той се беше начупил там, където опира в стърчащи скали. Но ме впечатли дебелината му, въпреки положителните температури.

Андрей ме чакаше горе на пътя и изглеждаше така:

Продължихме нататък, минавахме покрай различни ниски постройки, бараки, опасани с бодлива тел, кални дворове с огромни кучета, изоставени спортни съоръжения, разбити места за почивка и забавление...

Едно от тях, с потрошена метална беседка и басейн, пълен с боклуци, се оказа лесно достъпно, а и се намираше на място, от което можеше да се гледа нашироко. Минахме през липсващата врата на оградата и разбрахме, че и тук явно е любимо място на рибари. Разходихме се наоколо.

Миришеше на блато. Тинята по дъното се пукаше дълбоко, въпреки че беше съвсем мокра и мека.

Продължихме по пътя, минахме покрай съоръжението "Трибуните", където сега има мотел. Там стреснахме няколко котки. На тавана, в празната ламаринена кутия, в която трябва да светят неонови лампи, лястовички бяха направили гнездо, като бяха използвали за основа висящите жици.

Не след дълго достигнахме и ВЕЦа. Опитахме водата от чешмичката - на мен ми се стори с дъждовно-снежен вкус, а на Андрей съвсем не му хареса. Встрани беше захвърлен черен каскет, а в каскета имаше голяма бяла перка.

От стръмния склон към постройката се спускаха две могъщи тръби. Като застанах по средата им ми напомниха по форма на Айфеловата кула. Дясната обаче имаше теч и пръскаше силно вода към лявата, като на мястото се бе образувал доста лед.

Малко след съоръжението започваха обитаеми къщи, миришеше лошо, а пътят минаваше над Искър по мостче и май се свързваше с по-главното шосе София-Самоков. Тук решихме да се връщаме. Погледах и поснимах отраженията и ледовете в реката, които от топенето и животинските следи предизвикваха у мен интересни асоциации.

Анрей ме е снимал за пореден път тук. Тръгнахме на обратно. Този път със стегнат бърз ход, той даже засече време. В едим момент от шубраците на стръмния склон изскочиха шест не съвсем добронамерени кучета. Част от тях бяха още бебета, но всичкини залаяха. Андрей, който ходеше зад мен, започна да им говори гальовно и приятелски, а през това време беше извадил и отворил джобния си нож.

Но приятелското му отношение свърши работа, кучетата замахаха с опашки и лека-полека се отдалечиха в тяхната посока, а ние - в нашата. Така, без повече премеждия, стигнахме до колата му за 45 минути.

Първа зимна разходна

Откакто наваля големия сняг само си мечтаех за разходка извън града - да отида при истинската зима. Обаче колата ми не е подготвена за голям сняг - затова в последния момент помолих Деница, която постоянно шофира. И така - потеглихме към обед - Деница и един неин приятел, Любов и аз, към съвсем близкото село Герман, за което бях чул, че има приятни места за разходки. За нула време стигнахме, спряхме на широко почистено място - площадче или обръщало за автобус. От там, според оскъдните указания, които имах, трябваше да тръгнем нагоре, по склона край селото, зад който трябва да се намира язовир Панчарево. Веднага си харесахме заледена уличка, която водеше в тази посока. В края й имаше чешма, а оттам нагоре започваше стръмен черен път, също заледен.

Ходехме внимателно и се чудехме дали ще можем да излезем от другата, южна страна на това възвишение на Лозенската планина, откъдето да видим и язовира.

След няколко завоя сред гъстите дървета се откри гледка към софийското поле и смога върху него.

Пътят вървеше покрай потънали в сняг къщи във вилна зона. На един дувар, по-висок от мен, стоеше котарак и ни наблюдаваше, а до него надничаше огромната глава на санбернар. Колкото по-нататък и нависоко във вилната зона отивахме, толкова пътят беше по-малко използван, а къщите се смениха от бунгала и бараки, много от които - разбити. По снега вече нямаше следи от автомобили, а само от кучета, глигани и по-малки животни. С Любов съжалихме, че не носим чудесния определител, който Стас ни даде.

Пообиколихме изоставените пътчета, които често свъшваха в гората, но така и не намерихме изход към южния склон. Решихме да се връщаме и да опитаме да отидем на друго място, защото още беше много ранен следобед.

Когато достигнахме един от по-стръмните участъци на пътя, аз извадих двете шейни от раницата и направихме няколко весели спускания. Двама се пързаляха, двама снимаха.

На влизане в селото отново се отбихме при чешмата, но този път я гледахме с различни очи. От една страна бяхме доста жадни, а от друга - с Деница се бяхме разснимали.

Идеята за остатъка от следобеда беше да отидем да видим Костенския водопад. Той се намира край село Костенец, което е до град Костенец. Деница почерпи с тиквена супа по немска рецепта от термуса си и потеглихме. Неусетно приближихме, направихме една фльонга из Костенец, докато уцелим пътя за селото, подминахме и него и се озовахме на голям паркинг пред запомняща се чешма с топла, но не гореща, минерална вода и една каменна дива коза.

Посетители не липсваха. Водопадът се оказа на стотина метра от паркинга по заледена тясна пътечка със снежни стъпалца. Когато ние го достигнахме, предишните посетители точно си тръгваха и аз се захласнах - вместо водопад могъща ледена колона се спускаше от скалите и свършваше като отрязана на сантиметър-два от неспокойната водна повърхност. Наоколо имаше най-различни други ледени образувания, а под краката ни до пътечката от скалата бликаше топъл извор.

Снимах ледовете оттук и оттам (както Деница ме е щракнала), когато моите спътници ми викнаха, че тръгват вече, защото са с мокри обувки, така че ги настигнах и се заприбирахме по тайни пътища, за да избегнем задръстванията към София в неделя следобед.