събота, 9 май 2009 г.

Агнето и Майки

По случай Гергьовден дядо ми Христо искаше да се съберем на агне при тях в село Ъглен. Така и направихме. Баща ми Йото уговори да купим едно, намери и кой да го заколи, оправи и опече. Отидохме да го вземем. Баща ми влезе в обора със стопанина, избра едно, хванаха го и го изнесе. Сложиха го на земята, вързаха му краката и аз го метнах на рамо. А Любов ни снимаше, въпреки че й беше мъчно.
Откарахме го при хората, които ще го приготвят на другия ден и го пуснахме при техните овце и агнета. То явно се беше стреснало, лежеше и не мърдаше, въпреки че беше развързано, а другите обитатели на двора дойдоха да го подушат.
Вечерта, по тъмно, докато седяхме на масата, вечеряхме и пийвахме, на вратата се появи човек и повика баща ми, защото някакъв чужденец бил дошъл. Баща ми пък извика със себе си и Любов, която знае най-добре английски. Баба ми Юлия, която не чува добре, попита: "Какво, какво?". "Чужденец!" - викаме по-силно ние. "А, само да не го доведе тук" - отвърна баба с надежда. Но след няколко минути те се върнаха с англичанина Майки. Направихме му място край масата. Разбрахме, че е от Съсекс, на 28 години и че е тръгнал от Брюксел за Ерусалим пеша през януари. Пилигрим. Без пари. Баща ми се радваше да срещне такъв човек - нали и той беше обиколил Индия преди време по този начин заедно с един роднина - Маринчо (или Arthur Bogomil Burton, както се е прекръстил по-късно), който пък от десетки години обикаля света пеша.
Някой от компанията се притесни да не е вегетарианец, че в момента нямаше да има какво да му предложим за вечеря. Той отвърна, че не е никакъв -тарианец и яде от всичко. И ракия не отказа. Разбрахме, че всъщност са тръгнали двама - той и негов приятел, като идеята била на другия. Но онзи бързо се отказал в студената зима и се прибрал. Майки продължил сам и ето го сега тук. Избирал да се движи по малки пътчета, избягвал големите натоварени шосета. Имаше едно малко атласче на България, което се разпространявало безплатно с някакъв вестник и по него се ориентираше. Като го попитахме накъде отива след Ъглен, той каза "Драгана" и извади списък на малко листче с имена на села и градове, които беше решил да са му маршрута. Странно ни се видя, понеже не беше най-лесния и най-бърз начин да се стигне до границата с Турция. Но той явно не бързаше.
За през нощта го подслониха нашите гостоприемни роднини Цеца и Вальо, които също бяха на масата, защото у нас нямаше място.
На сутринта отидохме да видим майстора Вальо (друг Вальо, при когото оставихме агнето), как ще го приготви. Майки дойде с нас. Носеше си пластмасова кутийка, в която си държеше малко апаратче, тефтерче и други работи. Зачудих се защо не ползва чанта. Може би тази кутия беше непромокаема.
Агнето беше заклано, одрано, изкормено и почистено за норматив! Майки гледаше любопитно и чат-пат питаше по нещо. Каза, че Вальо бил точен и прецизен като доктор. После разбрах, че това не му е първото клане, на което присъства, откакто е тръгнал.
Това зрелище приключи бързо и решихме да се разходим, докато агнето се опече в специалния трап, който нагряваха още от вечерта.
Заведохме Майки до Червена стена - местност в каньона край селото, където има голяма пещера - Очилатата дупка. Тя е била дълбока километри, но при взривове за прокопаване на напоителен канал в местността над нея, се е срутила и сега не може да се влиза много навътре. Там са открити следи от живота на първобитни хора. Гледката от входа й към каньона на река Вит е страхотна. Стояхме тихо и се наслаждавахме. Любов снимаше нас, баща ми - птички, а аз - пещерата.
Бях се отдалечил, когато чух, че ме викат. Отидох бързо. Бяха видели лисица да ходи долу при реката, но нямали апарат - на баща ми му свършили батериите, а в мен беше другият.
Стана време да се прибираме. В къщи дадохме на Майки да ползва компютъра - оказа се, че той пише блог - http://richardandmikey.wordpress.com/, когато намери интернет по пътя си.
Към обед отидохме да вземем агнето. Вальо избута въглените настрани от металния капак, измете го с метличка и го вдигна с две метални дръжки. Отдолу, в плиткия трап, стоеше тавата с опеченото агне. Хванахме я с баща ми и я понесохме към къщи.
Всичко беше вкусно, а Майки заяви, че сега разбира защо в Англия не ядат дреболии - защото са глупави! Баба ми нареди да ни се даде от агнето - на Майки - за изпът, а на нас - за вкъщи. Като хапнахме, се приготвихме да си ходим. Ние с Любов - към София, а той - към съседното село Драгана, въпреки че започваше да ръми леко. "Това не е истински дъжд", каза Майки.

четвъртък, 7 май 2009 г.

Пътеката зад манастира

Пътувахме с Любов към село Ъглен, при баба и дядо, по заобиколни пътища. Когато имаме време - така правим. Минаваме и разглеждаме интересни места, които уж са наблизо и по път почти, а никога не сме виждали. Сега тръгнахме по подбалканския път и се отбихме за Ботевградския проход - Арабаконак при село Горно Камарци. Скоро след селото, вляво от пътя се появиха скални пирамиди от ерозирали пясъчници, подобни на тези в Мелник и край село Стоб, но доста по скромни. Спряхме да ги разгледаме. А Любов поснима и цветенца.
Като потеглихме отново, минахме през Арабаконак, спуснахме се под виадукта на автомагистрала Хемус, покрай язовир Бебреш, през Ботевград, покрай Правец. От тук, по пътя за Етрополе, се сетих, че често сме минавали покрай отбивка за Правешкия манастир "Св. Теодор Тирон", но никога не сме го виждали. Завихме по новичък, тесен път и скоро стигнахме. И тук всичко беше новичко - прясно боядисано и ремонтирано, църквата - скоро изрисувана. Но вниманието ми привлече табела, която оказваше началото на екопътека "Манастир "Св. Теодор Тирон" - Правец" зад една от постройките. Решихме да се поразходим. До дървената арка, откъдето се тръгваше, имаше голямо табло с подробно нарисувана карта на пътеката. На нея бяха обозначени и разстоянията в метри от началото до всяка една пейка, маса с пейка, маса с пейки, беседка, чешма... За всяко нещо си имаше условен знак, пояснен в легенда.
Тръгнахме през гората по маркираната пътека. Всякакви млади растения се показваха от земята, току-що разлистени или още на пъпки. Най-различни цветенца се поклащаха от лекия ветрец.
Неусетно стигнахме до място с чешма, камина със скара, тоалетна, маси и пейки. Може  би това бяха "Изворите". На голям пън, точно пред камината, стоеше закована табела "За майстора на скарата", изтъркана от сядане и от дъждовете.
Продължихме нататък. Тук вече се движехме по кален горски път. На една от пейките, покрай които минавахме, ни направиха впечатление огромните черни мравки, които явно я обитаваха.
Докато заобикаляхме огромните локви в дълбоките коловози, оставени от тежките камиони на дървосекачите, ми хрумна, че мога да отводня някои от тях. Взех пръчка и правех малки улейчета, където беше възможно, от локвите към дерето, така че водата да изтече. Бях много доволен - мътилка, черни листа и рядка кал шуртеше, а локвата ставаше по-плитка и по-плитка. Прецених, че така е по-добре за пътя - като е сух тежката машина няма да затъва и да го разваля. А и пешеходците като нас ще минават по-лесно - все пак се намирахме на екопътека.
Тази хубава игра ни позабави.
Стигнахме до открито място и беседка, с прекрасен изглед към цялата Правешка котловина.
Докато почивахме в беседката, Любов забеляза върху розовите си кадифени панталони малка зелена гъсеничка - една от многото, които висяха на тънки паяжинки над пътя ни до сега. "Зелена е от това, което е яла." - каза Любов, понеже е биолог.
Небето притъмня и заплаши с дъжд. А ние не бяхме въобще подготвени - като слязохме от колата беше слънчево. Станахме, за да тръгваме наобратно. С радост минах покрай доста спадналите локви, някои затлачени улейчета отпуших. Дъждът като че ли ни се размина. По пътя си снимахме скоро поникнали букчета с техните странни първи две листа, които нямат нищо общо със следващите им. Любов ми обясни, че така е с много растения, но на някои това не се вижда.
По-нататък, приближавайки манастира, отново минахме покрай пустата поляна, която бях забелязал и на качване. Тя бе покрита с миналогодишни изсъхнали папрати, а между тях като куки се издигаха младите растения, напомнящи на нещо извънземно, а всъщност едни от най-древните живи видове по земята. Динозаврите тях са пасли.
Скоро стигнахме до манастира, където сега имаше доста посетители. Много доволни се качихме в колата и потеглихме към Ъглен.

сряда, 6 май 2009 г.

Челядинки за мезе

В тази мокра пролет успях да намеря ентусиасти за дъждовна разходка - Стас и Ася веднага приеха предложението. Поисках да ме заведат до село Стъргел - място, което често са посещавали в миналото и където са брали доста гъби. И така - сутринта минаха да ме вземат с колата си, в която бяха с Мони, и потеглихме. Пътуването мина неусетно и ето, че вече се отклонихме за селото от подбалканския път, след паметника на загиналите в Първата световна война завихме надясно - към центъра, където спряхме пред чешмата.
Наляхме си вкусна вода и продължихме с колата по стръмни кални улички към горния край на селото, над което се издигаха старопланински върхове. Като подминахме гробищата и голямата църква се озовахме край обширна ливада, където оставихме колата. Тръгнахме през мокрите треви под бързо движещите се облаци - небето ту се показваше, ту се скриваше, но все още не валеше.
Не след дълго, качвайки се все по-нависоко, стигнахме до параклис "Св. Димитър" - бяла незаключена къщичка с червен керемиден покрив, без кръст, а вътре - на едната стена - икони, свещници, изсъхнали цветя...
Сега вече леко ръмеше. По тъмната трева тук-там искряха снежно бели пърхутки.
Наблизо намерих мравуняк. Докато разглеждах как мравките се тълпят по входчетата си, сякаш за да видят кога ще спре да вали, моите приятели ми казаха следния номер - с ръка да помахам съвсем близо над мравките по мравуняка или да ги пипна съвсем леко няколко пъти, а после да си помириша ръката. Това и направих. Мравунякът сякаш завря от настъпилата мобилизация, а носа ми се сгърчи от силна кисела миризма! Това им е химическата защита - пръскат със своята мравчена киселина. По-късно от баща ми разбрах, че това било полезно срещу хрема. За радост миризмата бързо изчезва.
Стас извади част от провизиите си - за себе си голяма бира, която окачи на специално приспособление да му виси на гърдите, а мен почерпи с мъничко метално плоско шишенце ракия. И продължихме нагоре през дъжда, покрай букови и борови гори. Тук се натъкнахме на първите туфи с челядинки. Лъскави и свежи от обилната вода, те изглеждаха много апетитно. Стас изпадна във възторг, че ще си направи чорба, като се прибере, Ася пък не беше много доволна от това, че и тя трябва да бере, а Мони просто клекна и започна да помага. Аз си откъснах една шепа за мезе - чудесно се получи! Излапах ги до следващата туфа, където си набрах пак, и така, докато не свърши ракийката в плоското шишенце. Добре похапнах челядинки!
Тук Ася ни е снимала какви сме фотографи.
Не след дълго ливадата отново стана по-равна и се озовахме при втори параклис - "Св. Архангел Михаил" - съвсем като предишната бяла къщичка, но с метален кръст на покрива. Вътре отново беше добре подредено и чистичко, с иконостас, икони, свещници и свещи, изсъхнали цветя, както и молитвеник, подарен от хората в селото, както беше написано на ръка на предните страници, в платнена подвързия, с разделител, поставен на страницата с молитвата към св. Архангел Михаил.
Дъждът почти спря, а ние гледахме черните силуети на големи птици, които кръжаха под ниските облаци, скриваха се и се появяваха отново. Тук някъде решихме да хапнем, докато не вали силно.
Седнахме върху прекрасните шарените от лишеи и мъхове ронливи скали и извадихме каквото си носехме. А дъждът се усили. Опитвах се да се сгъна целият под чадъра си, заедно с раницата, но не успявах напълно. А хлябът ми се намокри и стана като за кюфтета. Излапах го бързо и се изправих - така по-успешно се скрих от дъжда. Ася ни снимаше.
Продължихме нагоре - по ливадата се появяваха малки борчета. Стигнахме до порутена постройка, в центъра на която имаше черна шахта, откъдето се чуваше призрачно ехо от капеща вода. Някой беше вадил тухли от стената, за да си огради огнище, а горящите дънери бяха оставили интересни  следи по бялата стена.
Продължихме между борчетата, но явно това бе билото, теренът стана равен. Често срещахме от растението решетка - от миналата година, почерняло, но ни правеше впечатление, че сърцевината му винаги беше извадена и се търкаляше някъде наоколо. Може би някое животинче ги е чоплело за семки.
Дъждът престана. На едно по-открито място решихме да се снимаме всички заедно. Със Стас опънахме стативите и нагласихме апаратите.
Решихме да се снимаме като подскочим и сме във въздуха, но не се получаваше особено добре, ама беше страшна забава и смях! На последната, най-успешна снимка Мони държи портрета на едно момиче от Санкт Петербург. Историята е такава: Тя много иска да пътува в чужбина, но няма възможност (предполагам пари и време). Неин приятел, който пише в един и същ блог със Стас, е помолил хората, които са в чужбина, да си разпечатат нейния портрет и да се снимат с него по разни места. След това да му пратят снимките, за да й ги подари за рождения ден. И Стас, Ася и Мони си носят един лист с нейния портрет и се снимат, като обикалят по България. Готина идея! А ето и снимките от апарата на Стас.
След фотосесията небето се избистри, пекна слънце, а ние опънахме да си сушим каквото имахме мокро. Намерихме си по-сухи места и се излегнахме.
От тук се виждаше язовир Долно Камарци, или поне това, което беше останало от него - водата почти я нямаше. Решихме, че там може да е интересно, затова да минем да го видим на тръгване - почти ни е на път.
Погледнахме си часовниците - следобедът напревдаше и беше добре да тръгваме наобратно. Сега пейзажът изглеждаше съвсем друг в слънчевото време.
При спускането наобратно, макар и доста по-бързо, отново беше интересно - движехме се по ръба на гората и виждахме други неща. На един по-скалист участък се захласнах - любимите ми мъхови тромпетчета стърчаха отвсякъде!
Докато стигнем до колата, приятелите ми успяха да съберат прилично количество челядинки.
Спуснахме се надолу през селото, а след това кривнахме по пътя за язовира. Като приближихме гледката не беше особено приятна. Водата приличаше на локва. В средата й стърчеше мъртво дърво, което може би при пълен язовир не се показва над повърхността. Калните стени, осеяни с боклуци, стояха неестествено мъртви край буйната зеленина наоколо. Моите приятели вървяха горе по тревата, а аз се спуснах по калта към водата и се разделихме. Разбира се, силно миришеше на блато.
Стас и Ася се бяха отдалечили и отдалеко ме бяха снимали с целия тъжен водоем. 
А Мони снимаше нещо в тревата. Приближих го и видях две страхотни дървесни жабки, в различен нюанс на зеленото, да позират. Включих се и аз в снимките, но малко късно, защото те вече не искаха да стоят заедно.
Оставихме ги на спокойствие и отидохме при Стас и Ася, които ни чакаха на полянка, гъсто обрасла с детелинки. Оттам вече трябваше да се прибираме, защото вечерта наближаваше.
След два дни пътувах през Ботевградския проход - Арабаконак в Стара планина. От него прекрасно се виждаха местата, по които бяхме вървели. Спрях и снимах.