Много бях харесал поляната Йолковица край Околчица. И в първия удобен момент отидохме с Любов на палатка там. Оставихме колата на черния път, водещ към лобното място на Христо Ботев и направихме една разходка - хем да й покажа забележителностите, хем да изберем място, където да се разположим. Харесахме равната трева зад няколко брезички, на границата между поляната и гората - тъкмо нямаше да се виждаме от пътя, по който понякога минаваха стада кози и овце.
Върнахме се до колата, натоварихме се с раници, чанти и торби и пренесохме всичко на един път. Като разпънахме вътрешната част на палатката се оказа, че земята е покрита нагъсто с къртичини, които правеха пода доста неравен, на бобуни. Наложи се да ги тъпчем и разравяме, за да ги заравним. Направихме си къщичката, подредихме я и легнахме блажено отпред на голямо брезентово платнище, в сянката на гората. Околната жега въобще не се усещаше.
В тревата гъмжеше от живот. Най-много се набиваха на очи различни видове огромни скакалци, които, сякаш любопитни, прииждаха на платнището. Малко по-късно забелязахме, че го ядат - стоят на едно място и го дъвчат упорито. А като ги изгониш - мястото е наръфано. Същото се случи и на джапанките на Любов. Най-досадни, естествено, бяха мухите.
В сянката бе приятно прохладно, но скоро усетихме колко влажна е земята. Въобще влагата съвсем не се харесваше на Любов. Тя понабра разни билки наоколо, за да си направим чай на примуса. Решихме да не палим огън.
Докато си пиехме чая, слънцето съвсем приближи към залез зад високите върхове. От Йолковица виждахме огряната най-висока част на връх Грамадата, който въобще не беше далеч и решихме да се покатерим бързо, за да хванем последните слънчеви лъчи. Взехме фотоапаратите и забързахме през поляната, през пътя и нагоре през храсти и камъни, към върха. Не успяхме да хванем слънцето, но гледката беше чудесна в залезната светлина. Някои все още огрени части от планината светеха в жълто.
Като се наснимахме се върнахме да хапнем пред палатката. По-късно, вече почти по тъмно, забелязахме, че в другия край на поляната, който е по-нисък, се събира бяла мъгла. Стелеше се красиво и се местеше тайнствено между храстите и тревите в сумрачната тишина.
Щом легнахме в тъмната палатка изведнъж започнахме да обръщаме внимание на всички звуци, които се чуваха наоколо. Някакво насекомо настойчиво шумолеше под пода точно до главата ми, все едно някой копаеше там. Вече се бяхме унесли, когато две нощни птици с пронизителни писъци започнаха да се карат съвсем наблизо и ни стреснаха. Но в един момент сме заспали.
На сутринта отново се изтърколихме с книжки и списания на платнището пред палатката, в сянката на брезите. Този път, освен скакалците и мухите, ни превземаха и пеперуди. Кацаха ни по няколко наведнъж и правеха следния ритуал: първо изпускаха от края на коремчето си върху гола кожа кръгла прозрачна капчица, а след това развиваха дългото си хоботче, размазваха я и я изпиваха. После пак. Любов ми обясни, че така си набавят соли.
Цял ден мързелувахме на сянка. Четяхме, хапвахме и си обяснявахме разни работи.
Привечер от нашия край на поляната ни изненада стадо от 25 коня. Те, подплашени от нас, ни заобикаляха отдалеч тичешком и се събираха в другия край на поляната. Там се успокояваха, изчакваха се и пасяха вяло.
По-късно, когато вече си бяха отишли, бялата мъгла отново започна да се събира, но доста по-слабо от предишната вечер - явно влагата намаляваше - цял ден не беше валяло.
Вече спяхме, когато ни събуди далечен тътен на гръмотевици. Светкавиците проблясваха начесто някъде зад върховете. Беше към 2 часа след полунощ. Будни и притихнали, се ослушвахме и се надявахме бурята да ни подмине. Но не - скоро първите едри капки издумкаха по опънатия плат на палатката. А след това ни връхлетя с цялата си мощ. Толкова интензивни мълнии никога не бях срещал. Буквално всяка секунда проблясваше ослепителната светлина, която виждах дори под клепачите си. Грохотът беше невероятен - викахме си, за да се чуем. Единствения плюс в ситуацията беше, че палатката издържа на пороя и не се намокрихме. Имах чувството, че трае часове, а може би не е било повече от половин час, но отмина бързо, както и дойде.
На следващата сутрин искахме да си тръгваме, но палатката бе мокра отвън, така че взех салфетки и я подсуших. А от утринното слънце тя съвсем изсъхна, докато си съберем багажите. И така, отново натоварени стигнахме до колата през мокрите треви, където се облякохме по-прилично за градска среда. Потеглихме към Вършец.
