Облачен пикник

На следващия ден, след посещението на водопад Полска скакавица, отново намирам ентусиасти за извънградско мероприятие. Този път е замислено като пикник. Отново прогнозите са за дъжд, а че ще вали се вижда и с просто око - небето постоянно се променя, а от запад бавно приближава чернилка. Но въпреки това Деница ме взима с нейната кола, сипваме бензин и потегляме към най-близкото любимо място за пикници - поляните между Бистрица и Железница. Там покрай горичката тече рекичка, а наблизо има чешмичка - перфектно! Но за да е пикникът пикник, трябва да се хапва и пийва. Искаше ми се да печем на огън нещо, но тук се появиха моите притеснения, защото Деница е вегетарианка. За радост, в магазина в Бистрица, където спряхме да напазаруваме провизии, тя ме подсети, че пилешко месо яде! Ура! Взехме пилешки шишчета, топено сиренце, биричка и шоколадче и айде на поляните! Когато приближихме до любимите си места, започна да се чува прегракнал жален лай. От храстите изскочи куче, явно малко на възраст, което като че ли се беше изгубило. Лаеше плачливо и тичаше наоколо, държеше се бебешки. С Деница се сетихме, че миналата година, на една разходка от другата страна на Железница, бяхме попаднали отново на такова куче, даже дали не беше същото, защото много приличаше. Пак се беше изгубило, пак така се държеше, а в края на разходката се беше появил младеж в маскировъчни дрехи и с ловна пушка, който гърмеше и го викаше. Та кучето тръгна с нас и дълго време обикаляше около бивака ни - наблизо и по-надалеч, но постоянно го чувахме, пък и то все се връщаше. Тъкмо бях започнал да събирам дърва за огън, (а там имаше много - наскоро насечени и други - стари и сухи - екстра!) когато се появи и Тони. Малко бил объркал спирките, малко повечко повървял, но пристигна. Тази снимка той я направи. Вижда се как Деница дава на песа за пръв и последен път храна - парче баница. Бързахме с огъня, защото бяхме гладни. А докато се грижех за образуването на жарава, шишчетата бавно се размразяваха край огнището. Настъпи моментът, избутах недогорелите още дърва по-настрани, заравних жаравата и наредих шишчетата. Както често се случва, бяхме забравили да вземем сол, но останахме доволни и от леко соления вкус, който придават въглените на месото. Хапнахме и кротнахме.Докато въглените бавно прегаряха и се превръщаха в пепел, всеки си извади книжката, която носеше и се отдадохме на тихи занимания. Деница четеше нещо на немски, свързано с научната й кариера (тя бе дошла на пикника, за да има възможност да почете), Тони четеше роман за соцвремената, а аз - "Горска христоматия" - стихове, разкази и пътеписи за гората от български автори. Ето какво много ми хареса - първото е народна песен, казва се "Юнак и гора": Юнак на гора думаше: - Оставай, сбогом, прощавай, горо ле, Стара планино! Халал ни струвай, горо ле, дето ти пихме водата и ти тъпкахме тревата. Гора юнаку думаше: - Иди си сбогом, юначе, халал ви струвам всичкото, тревата още водата: тревата расте пак трева, водата тече пак вода. Едно ви халал не струвам, дето ми клоне кършехте, че ги на хурки правехте та ги на моми давахте. Второто е част от стихотворение на Александър Балабанов: Бързай, Сънчо, от горица, хващай малка хубавица, бяла рокля й уший, ал колан й препаши. Дай й везани чепици и гердани от жълтици! Донеси от панаир ситен гребен от чемшир, а кат стане да се реши - пълна кошница череши! Страхотни са! Прочетох им ги. По едно време станах да се поразходя с фотоапарата. Обикновено се намира какво да щракне човек. Първо хвощовете ме привлякоха, а после попаднах и на други работи. Спокойствието ни три пъти се нарушаваше от кратък слаб дъжд. Деница се криеше под дъждобрана си и се опитваше да поддържа малко огънче от огнеупорни хартийки и клечки. Духаше, ръчкаше, въобще - занимаваше се. Тони каза, че цяла зима е палил печка и сега не му е интересно. Той се ориентираше в посоките на света чрез компас.Накрая, както обикновено, си тръгнахме.