Къде зимуват калинките

В един от многото слънчеви дни на тазгодишния октомври отново отидох на разходка. Този път с Андрей от Толиати - единственият истински руснак измежду приятелите ми. Той отскоро отново бе напуснал работа, пък аз бях свободен, така че се възползвахме от спокойствието на работните дни в планината и се отправихме към Железница. Поради затворени за ремонт пътища, след огромна обиколка и задръствания едва стигнахме. Точно преди първата ограда на селото кривнахме вляво по черен път и малко по-нататък оставихме колата му - много стара бяла хонда, която той здраво експлоатираше. Минахме покрай няколко къщи и закрачихме през поле с бледожълти треви. От време на време намирахме стари сърнели, а също и много гилзи от ловджийски патрони. Приятното слънце на моменти се скриваше от облак и тогава задухваше по-силен хладен вятър.

Докато прекосявахме малка горичка между хълмовете намерих стара круша с много изпопадали по земята круши - големи, зелени, твърди и сочни. Бях много доволен, че ще зарадвам всички вкъщи. Пристъпихме в черните трънки със сини топчета-плодчета и започнахме да събираме. Напълнихме си раниците: неговата - малката и моята - голямата. Но като се опитах да си я сложа на гърба помислих, че ще се скъса - беше доста тежка, а и вътре нямаше място за останалия ми багаж, който накичих някак по себе си. Оттук разходката се превърна в истински туризъм с тежка раница на гръб.

Вървяхме през хълмовете, които всъщност представляваха билото на Плана. Вляво виждахме Витоша в есенни цветове и със снежни петна по по-високите части. От тревите излитаха подплашени малки птички. Забързана богомолка прекоси пътя ни. В един момент на ръкава си намерих голям гладен кърлеж - съвсем плосък, който, за радост, не бе имал късмет да ме захапе.

Така, докато гледахме менящите се цветове на динамичното небе, стигнахме до бетонен постамент с написани по него цифри. В средата му вертикално бе монтирана тръба, висока около метър, с четири дупки в четирите посоки в долната си част. Очевидно това нещо маркираше планински връх. Погледнах в тръбата и се изумих - отвътре почти цялата бе покрита с калинки! Безброй калинки! Преди години, на връх Половрак в Лозенската планина, под един клек бях открил подобно гъмжило от червените бръмбарчета на точки. Тогава апаратът ми беше с черно-бял филм, за което съжалих.

Свалих на земята тежката раница с крушите, статива и малката чантичка, които висяха по мен и се опитах да снимам в тръбата. Никак не се получаваше.

Едва успях да натикам фотоапарата в една от четирите дупки в основата и да щракна по посока на небето. Така вече стана - видяха се почервенелите от калинки вътрешни стени. Докато снимах, аз самият станах в калинки, които изтупах и издухах на тръгване.

Продължихме нашата разходка. Пред нас се виждаше Бистрица и мътната София, затова кривнахме вдясно. Вървяхме, говорехме за необичайните спомени от много ранно детство, когато изведнъж видяхме бялата тръба на ВЕЦ Панчарево на отсрещния склон. Решихме, че сме се отдалечили доста и че ще е по-добре да тръгваме наобратно. Закрачихме по-бързо и обсъждайки теориите за смисъла на живота стигнахме до колата.

Прибрахме се през друг обиколен път, а вкъщи на крушите наистина всички им се зарадваха. Пък аз намерих в обувката си калинка, която пуснах на прозореца.

Вместо гъби - филмче

Бяхме си говорили с Деница, че времето е подходящо да се ходи за гъби, та да вземем да идем. Още повече, че тя преди няколко дни беше пълнила успешно торбичка с масловки. Разбрахме се в кой точно ден да го направим, а аз се обадих и на Ники, който с радост се включва в такива начинания, защото така трябвало, пък ако не го правел, никога нямало да излезе от тях. Затова обикновено идва и тайно се надява да се кротнем някъде, а най-добре да си четем цял ден на слънчева полянка.

Ники, този път напазарувал тутманици за изпът, пристигна у нас сутринта и зачакахме Деница, която сколаса чак към обед. Настанихме се в роувъра й и потеглихме - към горите под връх Половрак в Лозенската планина. На пустия паркинг пред складовете на БЧК, където обикновено оставяме колата, с лай ни посрещна мърлявото кученце трикрако, което помнехме от съвсем малко. Тръгнахме между дърветата в горите край пътя към върха и заоглеждахме за гъби. Земята беше суха, но намерихме разнообразни екземпляри. Деница започваше да пълни торбичката с масловки.

По-нагоре гората ставаше по-суха и гъбите съвсем се скриха. По горския път се разминахме с двама залитащи пияни мъже в мръсни анцузи, които нямаха никакъв багаж. По-високият обясняваше: "... то не може да се пие постоянно, защото бъбреците не могат да промият толкова алкохол...". Къде ли бяха се подредили така насред горите в ранния следобед? Може би бяха дървосекачи или други работници.

В един момент стигнахме до слънчева полянка, която си бяхме харесвали и преди за почивка. Деница се заоглежда веднага за сърнели, но намерихме само едно доста впечатляващо пънче. Явно бяхме закъснели.

Излегнахме се в тревите и Ники раздаде тутманиците, а аз отворих шоколада. Една пчела много го хареса, прегърна цяло блокче и не го пусна. Подарихме й го - оставихме я с него на полянката. Майтапехме се и се смяхме много. Деница се зачете. Ники също искаше да си чете, ама му беше неудобно така да ме лиши от компанията си. Затова ме подпита дали си нося книжка. Отговорих, че си нося фотоапарат и го подканих да правим смешно филмче. Той каза, че за съжаление не си носим героя - гуменото пате. Пък аз му предложих да снимаме някой от нас, например него. И той, нали е добричък, се съгласи.

Филмчето не се получи така, както го бях намислил, но въпреки това май е забавно. А идеята ще я осъществявам друг път.

Пате и гъбки в Гората на тромпетистите

След типичен есенен дъждовен период, в началото на октомври се случи циганско лято. Нощите бяха студени, но денем слънцето силно печеше. Исках да намеря време колкото се може по-скоро, за да ида в есенните гори с тайна надежда да попадна на странни гъби, каквито обичам да снимам. Щом се отвори възможност се уговорих с Ники, който беше в нещо като отпуск. Той е чудесна компания - освен необичайното общуване, което се получава, той си е самодостатъчен и няма нищо против да изчезна за малко или повече време, пък той да си чете.

Ходеше ми се в любимата Гора на тромпетистите. Там водя всички май, та щях да му я покажа и на него.

И отидохме. Багажът ни беше шалтета, книжки и моят фотоапарат. Провизиите ни се състояха от четири баници, които той беше купил от любимата си баничарница, шоколад и вода.

Излегнахме се на слънчевата полянка. Сутринта минаваше във вяло четене, разговори за литературата, природата и икономиката, а от време на време събличах по някоя дебела дреха. Често се смеехме на меломанската ни страст и безкрайните проблеми с номенклатурата на музикалните ни колекции.

Когато лежането започва да ми омръзва, взех фотоапарата и статива и отидох на дългоочакваното издирване на гъбки в гората. Ходех бавно, гледах шумата по земята. Скоро попаднах на съвсем малко бляскаво поточе, което отразяваше небето през многото слоеве листа.

Край него, под ниските клони на околните дървета, беше пълно с коралки.

Доста време прекарах там, навсякъде изникваха нови интересни същества и образувания - вълшебно място! Продължих полека през гората, която постоянно сменяше своя състав - бор, бреза, липа, трепетлика, череша... На по-откритите места октомврийски цъфтяха ягоди и къпини. Изглежда бях позакъснял за гъбките след дъждовете, защото намирах предимно стари, но не липсваха и красиви екземпляри.

В по-горната част на гората, където дебел мъх покрива плътно земята под боровете, попаднах и на любимите тромпетисти - ето ги:

За дълго бях оставил Ники сам, затова реших да се върна, да го видя как си прекарва времето. Намерих го да дреме на друго място, понеже слънцето се беше преместило. Каза, че се е поразходил наоколо, а покрай рекичката, която минава край полянката, намерил гумено пате. Отново го оставих и тръгнах покрай водата.

Скоро на отсрещния бряг намерих патето, което се оказа доста фотогенично.

Наближаваше часа, в който трябваше да си тръгваме, затова аз, с един подгизнал крак от неволно джапване в реката, се върнах при Ники с жълтата играчка. Изведнъж у него се появи неподозиран ентусиазъм да се опитаме да раздвижим патето в стоп-моушън филмче, каквито и на двамата са ни любими. Не оставаше много време, затова бързо се организирахме и докато се чудехме какво точно да прави нашият герой, се получи това:

После намерих едно скривалище, в което патето да живее до следващото ми идване и с нежелание си тръгнахме.

Пред палатката, край огъня

След многото пътувания това лято из България, с Любов решихме да идем и на по-диво място на палатка. Моята идея беше за Гората на тромпетистите, чудесно място в Плана планина, малко след разклона за село Плана. Когато бяхме там за пръв път, бяхме изумени от огромното разнообразие мъхове и лишеи, които покриваха всичко с дебел мек пласт под сянката на боровете. А при по-внимателно вглеждане се забелязваха огромен брой бели "тромпетчета" - органът им са разпръскване на спорите. Затова така, на майтап, кръстихме гората. Мястото не е далеч от София, а и бяхме водили различни приятели там, които сега пак бяха поканени да се присъединят, но никой не дойде. И се получиха три дни, с две нощи по между им, изпълнени със спокойствие и тотална почивка. Основно си четяхме книжки и списания, докато няколко ястреба мяукаха в ниския си полет над върховете на боровете. Денем лапахме грозде и нектарини, а вечер палехме огън и печахме шишчета. Като ни омръзнеше да се търкаляме и излежаваме ходехме за дърва, снимахме се...На полянката край рекичката, където се бяхме настанили, не намерихме достатъчно равно място за палатката, защото растителността беше силно избуяла, затова я опънахме в гората между боровете.Сенките и лекия ветрец поддържаха температурата приятно прохладна, а всъщност това бяха от най-горещите дни на лятото. Вечер, когато започнеше да се стъмва и не можеше повече да се чете, палехме огъня, с който до късно си играеше Любов, а аз си играех с фотоапарата.Така се улисвахме в заниманията си, че в резултат се получиха тези две филмчета.

Преди да си легнем в палатката дълго снимах звездите, които вече бяха ярки и многобройни. Мълчахме, огънят пукаше, обаждаха се странни нощни птици, а аз броях на ум до много стотин. И от звездите се получаваха чертички.Времето минаваше неусетно, можехме да живеем така още много... Но на третия ден, вече привършили храната, събрахме багажа и се прибрахме, защото Любов трябваше да се приготвя за работа.

Разхлаждане в жабуняк

Пътувахме с Любов от Вършец за Белоградчик, когато тя забеляза на картата едно малко отклонение от пътя ни, което можеше да ни отведе до язовир Огоста. Защо пък не - не го бях виждал, а и можеше да се разхладим от страшната жега във водите му, ако теренът позволяваше. Кривнахме от разклона. Пътят, отначало асфалтиран, скоро стана на черен. Изведнъж, насред нищото, между шубраците и пустеещите земи се появи църква. Рушаща се, но доста впечатляваща.Попродължихме, пътят обикаляше покрай лозя и овощни насаждения, докато накрая не тръгна през тревите покрай язовира. Избрахме място, което да е по-близо до водата и отидохме да видим става ли за мокрене.Пейзажът - хем красив, хем странен, ме привличаше много. Сухите дървета и храсти, които стърчаха от водата, придаваха загадачност. Патици и корморани излитаха и кацаха по сухите клони и водната повърхност, крякаха и ни гледаха.Брегът беше пуст, ако не броим няколкото рибари с автомобили в далечината. В по-голямата част беше сух и напукан, а край водата калта бе рядка и се затъваше. Беше осеяно с мидени черупки. По повърхността на водата се носеха парцаливи водорасли, които създаваха усещането за заблатена локва.Но страшната обедна жега надделя. Намерихме откъде можем по-нормално да стигнем до водата и се накиснахме в плиткото сред мътилките, които образувахме при движенията си. Разхлаждането веднага променя света. Вече ни беше приятно и забавно. Бързо се облякохме и потеглихме отново към Белоградчик, преди ефектът да е преминал.

Вятър и слънце

Много исках да покажа на Любов язовир Белмекен. Още от първия път, когато баща ми реши да минем оттам, за да го видя. И сега, на връщане от гостуване при наши приятели в село Цар Калоян, където започват Родопите край Пловдив, решихме да го посетим. Аз не съм любител на язовирите. Винаги предпочитам реки. Течащата вода ми е много по-интересна и по-чиста от застоялата. Животът край реките е несравнимо по-богат и разнообразен. А и боклуците край язовирите сякаш винаги са си там и само се увеличават, докато реките, дори и да са мръсни, в момент на по-голяма вода се очистват. Затова рядко посещавам големите водоеми. Но Белмекен много ме впечатли. По-интересните моменти от пътуването ни в жегите бяха как се лутахме из Велинград, докато уцелим пътя към Юндола, защото, разбира се, няма табели, и как объркахме пътя за Белмекен вече при Юндола, защото отново няма табели. Там си купихме една кофа боровинки от баби в шалвари, които и ни упътиха. После пихме вода от дървените чешми, подобни на кучешки колибки, с чучур, който всъщност е клонче, пораснало перпендикулярно на една от чамовите дъски, от които е изградена чешмата. Гледките бяха чудесни, а при хижа "Христо Смирненски" спрях, за да се поразходим.Подухваше прохладен вятър, беше просторно и красиво - чак ни се прииска да останем да преспим в хижата, за да можем да се пошляем до насита наоколо. Но не намерихме хижар, въобще никакъв човек нямаше наоколо. Продължихме към язовира и не след дълго бяхме там. Много красиво място е и затова имаше и няколко коли с хора, дошли да погледнат и да щракнат по някоя снимка. Имаше и няколко къмпингуващи рибари. Но цялостното усещане не се разваляше от хората. Потеглихме на разходка в студения вятър и силното слънце - все пак бяхме високо в Рила.