Могъщи водопади - Крушуна

На следващият ден, след като бяхме видели водопада край Тетевен, решихме да отидем и до Крушунските водопади. Потеглихме сутринта от Ъглен в същия състав - баща ми Йото, Любов и аз. Съвсем скоро край пътя се появиха поляни с гъсто нацъфтели минзухари.

Не след дълго минахме през Ловеч, през няколко села и стигнахме Крушуна. По табелки се ориентирахме накъде да завием, но пътят ни отведе при порутени къщи, които ни накараха да се съмняваме, че сме на правилното място. Мъж и жена разхождаха кученце. Слязох да ги попитам. Те ми посочиха в обратна посока и казаха, че с кола оттам трябвало. След известно лутане се отказахме и се върнахме при съборетините, този път отидохме до края на пътя и попаднахме на паркинг, на който вече пристигаха няколко коли. Не разбрах защо така ни объркаха двамата с кученцето.

Тръгнахме по пътечка покрай река Маарата, която също беше пълноводна от скорошните дъждове и топящите се снегове. Водите й преливаха през интересни прагове - като тераски.

Навсякъде бяха изпопадали огромни отчупени клони от дърветата - може би от тежестта на снега през зимата или от някоя скорошна буря. А до водопадите стигнахме съвсем скоро - те са с много каскади, пищно пръскащи в различни посоки върху интересни карстови скали, басейнчета и прагчета. Голямото количество вода и тук ме впечатли силно. А и шумът беше на ниво!

По мостчета и стълбички успяхме да разгледаме стихията от всички страни, дори и отгоре. Проследихме рекичката Маарата, която образува водопадите.

Тя странно се появява под скалната стена в края на горичката, през която минава. А малко по-настрани под скалите излиза още една река. Вода течеше навсякъде - през полянките, между дърветата, по пътечките... 

Тези места явно са доста посещавани. Сега също имаше няколко двойки и семейства с деца. На различни места попадахме на заключени бариери, преграждащи черни пътища. До тях винаги имаше табели, на които се призоваваха посетителите да се въздържат от вандализъм и да не чупят катинарите, а да искат ключа от кметството.

Тръгнахме наобратно, джапайки сред тревите. Много кални и много доволни седнахме в колата и потеглихме към София, с надежда да изпреварим големия поток прибиращи се в неделя следобед.

Могъщи водопади - Тетевен

На път за Ъглен, с Любов и баща ми Йото, се отбихме до Тетевен на ежесъботния пазар. Направихме по един тигел по препълнените с хора и сергии улички. Любов си купи палачинка, а аз - войнишка лопатка от 1915 година. Все още беше рано, така че навихме баща ми да идем да му покажем тукашния водопад, който бяхме посещавали през миналото лято. Той попита двама полицаи какво е състоянието на пътя нагоре, но те свиха рамене - не знаеха. Качихме се в колата му и потеглихме - съвсем бавно, през гъмжилото от бавно пристъпващи семейства и приятелски компании. Полека се измъкнахме от пазарските улички и свихме по стръмния път край рекичката Козница.

С кола се стига за нула време до водопада. Профучавайки, посочвахме местните забележителности на баща ми - дядовата Менкова пералня с развяно българско знаме, колибата с опъната на петолъчка червена блуза, чешмата Синия пишур...

Спряхме при табелите за водопада. Други посетители нямаше. Тръгнахме по пътеката - мястото изглеждаше различно от лятоска. Дърветата бяха голи, без листа, огромни и сиви, заради това каньонът ми се стори необичайно светъл, а скалите зеленееха от мъхове и папрати. Рекичката, която идваше от водопада беше набъбнала - много повече вода сега буйно се блъскаше в скалите, пенеше се в бяло и бучеше.

След малко го видяхме и него - огромен, могъщ, оглушителен! Мощната разпенена вода се сгромолясваше върху скалното корито, като пръскаше на голямо разстояние фини капчици. Мястото, където се бях къпал през лятото, сега приличаше на центрофуга.

Съседният водопад, който обикновено едва капе, сега се радваше на строен воден стълб в облак пръски.

Докато сме снимали наоколо в силния шум и водните прашинки, баща ми е обръщал фотоапарата и към нас. Ето как сме изглеждали:

Силно впечатлени от могъщия водопад поехме наобратно. Пътьом Любов взе чим сладка папрат, който се беше изтъркулил на пътеката, с надежда да може да се отглежда.

А в Ъглен баба и дядо ни чакаха за обяд.