На път за Ъглен, с Любов и баща ми Йото, се отбихме до Тетевен на ежесъботния пазар. Направихме по един тигел по препълнените с хора и сергии улички. Любов си купи палачинка, а аз - войнишка лопатка от 1915 година. Все още беше рано, така че навихме баща ми да идем да му покажем тукашния водопад, който бяхме посещавали през миналото лято. Той попита двама полицаи какво е състоянието на пътя нагоре, но те свиха рамене - не знаеха. Качихме се в колата му и потеглихме - съвсем бавно, през гъмжилото от бавно пристъпващи семейства и приятелски компании. Полека се измъкнахме от пазарските улички и свихме по стръмния път край рекичката Козница.
С кола се стига за нула време до водопада. Профучавайки, посочвахме местните забележителности на баща ми - дядовата Менкова пералня с развяно българско знаме, колибата с опъната на петолъчка червена блуза, чешмата Синия пишур...
Спряхме при табелите за водопада. Други посетители нямаше. Тръгнахме по пътеката - мястото изглеждаше различно от лятоска. Дърветата бяха голи, без листа, огромни и сиви, заради това каньонът ми се стори необичайно светъл, а скалите зеленееха от мъхове и папрати. Рекичката, която идваше от водопада беше набъбнала - много повече вода сега буйно се блъскаше в скалите, пенеше се в бяло и бучеше.
След малко го видяхме и него - огромен, могъщ, оглушителен! Мощната разпенена вода се сгромолясваше върху скалното корито, като пръскаше на голямо разстояние фини капчици. Мястото, където се бях къпал през лятото, сега приличаше на центрофуга.
Съседният водопад, който обикновено едва капе, сега се радваше на строен воден стълб в облак пръски.
Докато сме снимали наоколо в силния шум и водните прашинки, баща ми е обръщал фотоапарата и към нас. Ето как сме изглеждали:
Силно впечатлени от могъщия водопад поехме наобратно. Пътьом Любов взе чим сладка папрат, който се беше изтъркулил на пътеката, с надежда да може да се отглежда.
А в Ъглен баба и дядо ни чакаха за обяд.
Няма коментари:
Публикуване на коментар