Средногорска разходка

В неделната сутрин на последния ден от май по ICQ Деница ми предложи разходка. Ние с Любов, разбира се, веднага се съгласихме.

И така, Деница дойде, натоварихме се в ровърчето й и потеглихме полека. Първо през магазинче, после през бензиностанция... Напуснахме София в посока Пловдив, но бързо слязохме от магистралата. Бяхме се запътили към Ихтиманска Средна гора - там да си намерим приятно местенце. Подминахме Нови хан и Вакарел и се отклонихме от главния път към Панагюрище. Тук местността ставаше особено приятна - потънали в зеленина, огрени от слънцето след продължителните дъждове предишните дни, горички и полянки ни изкушаваха от двете страни на пътя. От време на време вдясно се откриваше панорама към заснежената грамада на Рила.

На картата бях харесал едно селце, стоящо встрани от пътя за Панагюрище, на края на една отбивка. Казваше се Бърдо. Изглеждаше закътано сред гънките на Средна гора, далеко от всичко. Решихме да го посетим и да си харесаме местенце в околностите му.

Пътят в селото ни изведе на площадче, откъдето се разделяше. Ние спряхме и се зачудихме накъде да продължим. В това време от отворената врата на продавницата възрастната магазинерка зад щанда ни попита дали сме за погребението. "Не", отвърнахме и бързо продължихме по десния път. Той ни отведе до съседна махала, където спряхме на широко място пред метално хале, в което машини ритмично тракаха.

Обедното слънце печеше съвсем лятно, но ветрецът бе хладен и разходката се очертаваше да е много приятна. Вървяхме покрай необитаеми къщи - някои стари и рушащи се, други - нови, строени-недостроени. Тук-там бяха спрели коли - не беше съвсем безлюдно. По една тревясала уличка кривнахме встрани, към мокри поляни и ливади. Животинският свят изобилно се представяше от  всякакви насекоми и скрити птички, които чуруликаха отвсякъде. Любов намери един особено красив огромен щурец, когото снима.

Скоро решихме, че ще е по-добре да излезем извън селото и вече да си намерим място за установяване - някъде сред чудесната зеленина, пък ако може и панорамна гледка да има. Единственият проблем беше, че отстрани на тясното шосе нямаше много възможности за спиране. Затова отбихме колата по първия появил се черен път и я оставихме там, а ние - с раници на гръб, тръгнахме между борчетата и цветята.

На една полянка си харесахме местенце със сянка и се разположихме. Веднага те двете започнаха да вадят провизиите - явно бяха огладнели. В магазинчето на тръгване не бях отишъл с тях и сега разбирах какво бяха напазарували. Извадиха бяла питка, две кутийки триъгълни топени сиренца - най-разнообразни, пушен кашкавал, огромна туба горчица... Носехме също така ябълки и банани, голям плик сурово кашу... А за пиене - кутия сок от кайсии и бутилка вода от Ком. Освен това бяхме взели бисквитите с фъстъчен крем, които Явор наскоро ми подари. Солетите и семките въобще няма да ги споменавам. Голямо угощение се получи!

След като похапнахме Деница се изфука с новите си пастели - май бяха 40 на брой. Но, кой знае защо, започна да рисува с молив. Любов също започна да рисува с молив, но тя пък използваше и малък транспортир.

Тихо и забавно си прекарваха момичетата сред птичите песни, като се местеха ту на слънце, ту на сянка. А аз направих едно кръгче с фотоапарата. Наблизо попаднах на пищно цъфнал глог, по чиито цветчета се срещата всякакви гладни насекоми - бръмбари, пчели, мухи... През няколко била се виждаше снежната Рила, а по-встрани - не толкова снежната Витоша.

Като се върнах Деница също бе отишла да пообиколи, а рисунките й лежаха на шарената сянка. Любов пък вече изрязваше своите. "Какво е това?", попитах я. "тРНК", отвърна тя. После ми обясни къде застават аминокиселините и как това всъщност е част от процеса на производство на белтъци. На мен пък ми приличаше на християнска символика.

Докато Любов си завършваше макетите решихме, че можем да продължим разходката си по посока на Панагюрище. Събрахме си играчките и се върнахме в нажежения автомобил. Потеглихме. Пътят ни минаваше покрай язовир Тополница, който бяхме любопитни да видим. Щом съзряхме водоема Деница спря. Оказа се, че се намираме на мястото, където река Тополница се влива в язовира след голям меандър. Поразгледахме и поснимахме - аз - водата, а Любов - цветята и мен. На Деница пък й бяха свършили батериите за фотоапарата, та тя ги търкаше всячески, за да събуди в тях живот за още един кадър. А отсреща се виждаше село Поибрене.

Отново потеглихме. От навигаторското място до шофьора, разглеждайки картата открих, че пътят ни минава през село Оборище, до което е историческата местност Оборище, където се е провело първото народно събрание. Никой от нас не беше ходил там, така че на отбивката завихме и не след дълго спряхме на паркинг край бариера. От тук през гората тръгваше широка алея покрай малко поточе, което имаше странен резедаво оранжев цвят. Зачудихме се дали не е замърсено от намиращите се наблизо рудници.

Покрай алеята на няколко пъти срещахме патриотични мисли и стихове от видни възрожденци и революционери, изписани върху каменни плочи. И стигнахме до паметника. Прочетохме историята на събитията, а отдолу бяха изброени имената на участниците в първото народно събрание. Направи ми впечатление, че едно име беше заличено, като на мястото му самият камък бе издълбан.

Вдясно на камара се търкаляха опоскани стари венци и ленти с имената на управници и политически сили. С това изключение боклуците бяха в малки количества, но не липсваха. На една пейка стоеше изхвърлена пълна с отпадъци найлонова торбичка. Любов я взе и по обратния път събрахме няколко блестящи опаковки. Изхвърлихме я чак на паркинга, в контейнер, защото кошчета край алеите нямаше.

Оттук потеглихме към Панагюрище, макар че вече приближаваше вечерта. Бях чувал, че паркът зад огромният паметник е приятен, затова исках да го разгледам.

Не уцелихме центъра от първия път. На няколко пъти изчаквахме тежки крави да освободят улицата. Но накрая спряхме край площада, който беше пуст в неделната вечер. Сградите на общината и на читалище "Виделина", църквата, монументалното стълбище и огромният паметник над тях топло сияеха в лъчите на ниското слънце. Започнахме да се изкачваме по нагорещените стълби към каменния хайдутин. По тях кипеше живот - тинейджърки слушаха тихо чалга и си говореха, момченца се хилеха, спортна лелка в бяло четеше книга... Разминахме се с няколко туристи с фотоапарати като нас. Зад паметника започваше гора, пронизана от много пътеки, слизащи към различни части от хълма или продължаващи по планината. Продължихме напред и скоро стигнахме до друг, малък паметник, на който пишеше, че от това място е пукнало черешовото топче. Местността нататък изглеждаше много приятна. Но за съжаление вечерта приближаваше, слънцето клонеше към залез, затова избрахме една от обиколните пътеки, по която се спуснахме в града.

Потеглихме по обратния път към София, а слънцето ни печеше право в очите, докато не започна да се скрива зад червените облаци над хоризонта, като ни показа невероятен залез в който участваха черен облак - летяща чиния и оранжев облак - менящо се животно.