По случай Гергьовден дядо ми Христо искаше да се съберем на агне при тях в село Ъглен. Така и направихме. Баща ми Йото уговори да купим едно, намери и кой да го заколи, оправи и опече. Отидохме да го вземем. Баща ми влезе в обора със стопанина, избра едно, хванаха го и го изнесе. Сложиха го на земята, вързаха му краката и аз го метнах на рамо. А Любов ни снимаше, въпреки че й беше мъчно.
Вечерта, по тъмно, докато седяхме на масата, вечеряхме и пийвахме, на вратата се появи човек и повика баща ми, защото някакъв чужденец бил дошъл. Баща ми пък извика със себе си и Любов, която знае най-добре английски. Баба ми Юлия, която не чува добре, попита: "Какво, какво?". "Чужденец!" - викаме по-силно ние. "А, само да не го доведе тук" - отвърна баба с надежда. Но след няколко минути те се върнаха с англичанина Майки. Направихме му място край масата. Разбрахме, че е от Съсекс, на 28 години и че е тръгнал от Брюксел за Ерусалим пеша през януари. Пилигрим. Без пари. Баща ми се радваше да срещне такъв човек - нали и той беше обиколил Индия преди време по този начин заедно с един роднина - Маринчо (или Arthur Bogomil Burton, както се е прекръстил по-късно), който пък от десетки години обикаля света пеша.
Някой от компанията се притесни да не е вегетарианец, че в момента нямаше да има какво да му предложим за вечеря. Той отвърна, че не е никакъв -тарианец и яде от всичко. И ракия не отказа. Разбрахме, че всъщност са тръгнали двама - той и негов приятел, като идеята била на другия. Но онзи бързо се отказал в студената зима и се прибрал. Майки продължил сам и ето го сега тук. Избирал да се движи по малки пътчета, избягвал големите натоварени шосета. Имаше едно малко атласче на България, което се разпространявало безплатно с някакъв вестник и по него се ориентираше. Като го попитахме накъде отива след Ъглен, той каза "Драгана" и извади списък на малко листче с имена на села и градове, които беше решил да са му маршрута. Странно ни се видя, понеже не беше най-лесния и най-бърз начин да се стигне до границата с Турция. Но той явно не бързаше.
За през нощта го подслониха нашите гостоприемни роднини Цеца и Вальо, които също бяха на масата, защото у нас нямаше място.
На сутринта отидохме да видим майстора Вальо (друг Вальо, при когото оставихме агнето), как ще го приготви. Майки дойде с нас. Носеше си пластмасова кутийка, в която си държеше малко апаратче, тефтерче и други работи. Зачудих се защо не ползва чанта. Може би тази кутия беше непромокаема.
Агнето беше заклано, одрано, изкормено и почистено за норматив! Майки гледаше любопитно и чат-пат питаше по нещо. Каза, че Вальо бил точен и прецизен като доктор. После разбрах, че това не му е първото клане, на което присъства, откакто е тръгнал.
Това зрелище приключи бързо и решихме да се разходим, докато агнето се опече в специалния трап, който нагряваха още от вечерта.
Заведохме Майки до Червена стена - местност в каньона край селото, където има голяма пещера - Очилатата дупка. Тя е била дълбока километри, но при взривове за прокопаване на напоителен канал в местността над нея, се е срутила и сега не може да се влиза много навътре. Там са открити следи от живота на първобитни хора. Гледката от входа й към каньона на река Вит е страхотна. Стояхме тихо и се наслаждавахме. Любов снимаше нас, баща ми - птички, а аз - пещерата.
Бях се отдалечил, когато чух, че ме викат. Отидох бързо. Бяха видели лисица да ходи долу при реката, но нямали апарат - на баща ми му свършили батериите, а в мен беше другият.
Стана време да се прибираме. В къщи дадохме на Майки да ползва компютъра - оказа се, че той пише блог - http://richardandmikey.wordpress.com/, когато намери интернет по пътя си.
Към обед отидохме да вземем агнето. Вальо избута въглените настрани от металния капак, измете го с метличка и го вдигна с две метални дръжки. Отдолу, в плиткия трап, стоеше тавата с опеченото агне. Хванахме я с баща ми и я понесохме към къщи.
Всичко беше вкусно, а Майки заяви, че сега разбира защо в Англия не ядат дреболии - защото са глупави! Баба ми нареди да ни се даде от агнето - на Майки - за изпът, а на нас - за вкъщи. Като хапнахме, се приготвихме да си ходим. Ние с Любов - към София, а той - към съседното село Драгана, въпреки че започваше да ръми леко. "Това не е истински дъжд", каза Майки.
Няма коментари:
Публикуване на коментар