Докато се свари бобът

В края на март гостувахме на Владо и Деница в село Караполци. Пристигнахме по обед. За да не губим време, веднага излязохме на разходка. Минахме по мостче над рекичката Габра край селото и през изгорели треви се заизкачвахме по възвишенията. Дърветата бяха голи, никъде нищо не зеленееше, което ми се струваше странно, заради жаркото слънце. В един момент Владо се сети, че може би не е изключил боба, който готвеше, и се върна да провери. Каза да продължаваме, той щял да ни настигне. Кучето Чери доста се учуди защо стопаните й тръгват в различни посоки и кого да последва. Но остана с нас. Ние продължихме бавничко. Не след дълго Владо се върна на колело. Деница веднага му го измоли и още с качването си започна да се оплаква от седалката.Стигнахме до полянката, на която искаха да ни заведат. Бе покрита с миналогодишна, суха, полегнала трева. Край нея течеше поточе, на места замръзнало. Но това не пречеше отдолу водораслите да сияят в зелено. Край близките трънаци глигани бяха ровили земята в търсене на корени, грудки и луковици за храна. Постлахме одеялце за Катето и извадихме игрите. Владо се впечатли от топките за петанка и пожонглира с тях. След това много дълго играхме - Деница, той и аз. А Любов си въртеше поите.И така - цял следобед. Вече много гладни си събрахме играчките и се запътихме към боба. От височината край реката се виждаше, че сухите треви край селото горят. Не ги разбирам тези палежи.