Дъжд на Бонсови поляни

От известно време всеки ден вали порой над София. В синоптичните прогнози за близкото бъдеще няма промяна. Затова със Стас решихме да идем на дъждовна разходка. Оказа се, че има много желаещи да дойдат с нас. По мое настояване групата ни беше ограничена до най-близките му от негова страна - Ася и Александра (жена му и сестра му). От моя страна бях само аз. Станислав напоследък е доразвил егоизма си в следната насока - много държи друг да го вози по разходки и екскурзии, за да може да пие безпроблемно. И се очертаваше да шофирам аз. Хубаво. Изчаках у нас Александра, която беше на изпит някъде наблизо, след което потеглихме за към тях, към Люлин. Натоварих ги и поехме да намерим Бонсовите поляни над Горна баня. Никой от нас не беше ходил там. А мястото е много популярно за излети, сигурно защото е близо до западната София, широко е и има хубав път до там. Лесно го открихме и спряхме до огромен паркинг. Дъждът вече не валеше. Веднага оценихме предимството да сме тук в лошо време, защото дори сега имаше няколко коли с други туристи, които обаче не бяха така добре екипирани като нас, само се разхождаха около колите си и не смееха да стъпят в мократа трева. А в хубаво време сигурно е като пред НДК. Освен туристите имаше и автомобили с неадекватно поведение, явно водачите им се учеха да шофират на големия пуст паркинг. Ние пък си сложихме малките раници на гръб и тръгнахме по широк черен път. Наоколо се виждаше разлятият горски пейзаж на ниската част на планината Люлин, а високата й част беше в сивите облаци над дърветата. Пътят отначало минаваше през огромни поляни, но постоянно виждахме огради от бодлива тел и фургони. А на нас ни се щеше на по-диво място. Нататък влизаше в гора и ставаше съвсем друг - кал и локви в коловозите - на места направо не се минаваше. Често вървяхме през гората, успоредно на пътя.Минавахме покрай поточета, дори попаднахме на заслон, построен от ловната дружинка, както пишеше на табелка. На стените му, кой знае защо, с големи букви бе написано "Сталин" и "Ленин". Имаше и чешма.Тук Стас ме е снимал как гледам резултата от самоснимачката. Продължихме и скоро излязохме отново на поляни, този път без огради, съвсем диви, с мокри треви, достигащи ту до коляно, ту до рамене. Почти се показа и слънце. Навсякъде се щураха скакалци и бръмбари, гъсеници и паяци, пеперуди и всякакви други.Стас бе заявил, че в гората му е скучно и не му се снима, и сега обръщаше внимание на буболечките и цветчетата с новия си фотоапарат, като ги подбираше да са по-шарени.Докато снимахме, момичетата си почиваха или скучаеха. Тогава ми хрумна да направим едни експерименти заедно. Александра ми даде бележник с твърди тъмни корици, който щях да използвам като капак за обектива, докато блендата стои отворена, за да си правим призрачни снимки. Ето по-сполучливите:Тук Александра ни е снимала накрая:После бавно, от полянка на полянка, стигнахме до огромен дъб. Точно Ася раздаваше локум под короната му, когато започна да вали. Разбързах се аз, понеже исках и там да се снимаме, а Стас ни е щракнал.Поседяхме, почакахме, но не спираше да вали и нямаше признаци за скорошна промяна. Затова решихме да се връщаме. От дъжда се пазехме с дъждобрани и чадъри, но водата от високите треви се стичаше по крачолите ни. Животинките се бяха изпокрили, с изключение на гъсениците, които продължавахме да виждаме в изобилие по поляните. Доста бързо се озовахме на обширните поляни край паркинга. Там, в центъра, на огромно самотно дърво, висяха завързани най-различни предмети - пластмасови шишета и туби, метални кутии... Като приближихме веднага стана ясно - това бяха мишени. В прозрачните бутилки се виждаха оловните чашки от въздушните пушки, които бяха успели да пробият едната стена, но не и втората, и сега стояха на дъното, под дъждовната вода. По черния път, по който бяхме тръгнали, сега течеше поточе. На паркинга отново заподозряхме един автомобил, с неадекватни спирания и тръгвания, в учебна цел. Моите спътници бяха доста мокри по краката, а аз имах единствено мокри крачоли, обувките ми се оказаха страхотни - вътре беше сухо. Закарах ги до тях и се прибрах. А беше едва следобед. Разказът на Стас за същата разходка е тук.