Понеже пристигнахме следобед нямаше време за разходки, само разгледах множеството дворчета наоколо - някои на Тони, други - ничии. Като се върнахме таралежът го нямаше. Заехме се да си създаваме удобства, да палим огъня и да нижем шишчетата. На идване през селото Тони се беше отбил при познати, от които беше взел шише силна плодова ракия. Говорехме, пийвахме, хапвахме и неусетно стана звездна нощ. Домакинът оклюма и отиде да си ляга, а аз опънах статива и започнах нощното щракане. Първо по двора, а после и в къщата.
На сутринта се събудих по изгрев, а слънцето пекна в прозорците. Като огря част от двора станах, взех си шалтето и отидох да дремя на въздух вън. Свежо и приятно беше, с много птичи песни и насекомски звуци. По едно време се разходих до близкото изворче за вода. То е край рекичката, съвсем близо до двора на къщата. С напредването на сутринта Тони се разшета, пък аз го врънках да тръгваме на разходка. Но той си беше решил, че е много добре да извади една зарината с боклуци маса от мазето и да я качи в кухнята. Докато я изравяше, аз се мотаех наоколо с апарата. От мазето изскочиха странни находки - всевъзможни немскоезични бутилки, както и соц шишета с невероятни съдържания. Най-фрапиращите ги снимах.
През това време Тони успя да измъкне масата на двора и започна да я мие.
Аз пък снимах постройките, строени с тухли от кал - кирпич, дървени греди, и замазвани с кал, говежди тор и плява.
Най-накрая масата беше готова и я качихме в кухнята. След което хапнахме каквото ни беше останало от снощи и Тони започна да се приготвя за разходката. Той искаше да идем да видим откъде извира рекичката, която минаваше покрай двора му. Или поне да се качим до върха на хълма, от който тя идваше. Нямах нищо против. Кръстосах си на гърба чантата с трипода и чантата с фотоапарата и бях готов. Тони пък взе бутилка вода и шоколад. Потеглихме. Отначало вървяхме по пътя, който беше покрай реката, но той свърши при стръмно дере. Тръгнахме нагоре между буковете. От време на време ни се струваше, че излизаме на нещо като пътечки, които отдавна не са използвани, но те бързо изчезваха. Дерето ставаше все по-стръмно, а падналите дървета допълнително ни затрудняваха.
На няколко пъти преминавахме странични поточета като притоци на рекичката, над които тя ставаше все по-малка и по-малка. Щях да изляза прав, като му казах на Тони, че тази рекичка едва ли извира, по-скоро се събира в горските дерета от дъждовната вода. По пътя си срещахме странни горски обитатели - най-различни дървесни гъби, както и този черен охлюв, какъвто виждахме за пръв път.
Склонът ставаше все по-вертикален. Неусетно бяхме започнали да се движим на четири крака. Рекичката беше изчезнала и сега се катерехме по сухото дере. Малко по-нагоре в гората Тони беше видял нещо, което му приличаше на постройка, но беше много абсурдно да има постройка на такова диво място, насред нищото, на този много стръмен горски склон в това дере. Драпайки натам, аз, понеже вървях втори, видях нещо крайно необичайно в една стъпка, оставена от Тони. Той явно се беше подхлъзнал леко по сухата шума, като я беше избутал надолу и на това място сега имаше нещо, което приличаше на... нещо много странно, може би на обелено киви, но доста по-лигаво, с дебел слой прозрачно желе отгоре. Бе колкото яйце или малко по-голямо. Побутнах го. Под прозрачната си повърхност беше изненадващо твърдо, като неузрял плод. Чак сега забелязах, че всъщност нещото е имало бяла ципа, която Тони е смъкнал подхлъзвайки се. Значи сигурно е гъба. Решихме да го разрежем. Изненадата ни беше още по-голяма - устройството отвътре ни се видя много, много странно.
След още няколко десетки метра драпане по шумата достигнахме до постройката, която Тони бе видял по-отдолу. Оказа се чешма, изградена от мраморни плоскости. От дебелия ръждясал чучур, потънал в клони и листа, течеше тънка струйка студена водица. Имаше два надписа. Големият, в центъра на чешмата гласеше: "1968 г. Лилов", а отстрани имаше мраморна плоча, върху която с мъка прочетохме следните стихове:
Построих чешмица
в лесовете диви
та скитник кат мине
водица да пийне,
а сърната дива
тук като премине
вода да напои
рожбите си мили.
Наистина беше в лесовете диви, ние бяхме от скитниците, каквито явно се появяват, но, както изглеждаше, твърде рядко. Посмяхме се, напълнихме си шишето и продължихме. Вече не търсехме откъде извира реката, а къде е върха на този горист хълм. И скоро го достигнахме. По билото минаваше дървосекачески път, но гората беше гъста. Започнахме да търсим открито място, откъдето да погледнем околността. Просветващи пространства в далечината ни изглеждаха обещаващо и се запътихме натам.
През малинажи и много горски цветя стигнахме до тези гледки.
Доволни, потеглихме наобратно, като Тони каза да пробваме този път, който минаваше по билото, няма ли да ни изведе някъде в нашата посока, че да не се мъчим пак по стръмното дере. Тръгнахме по него, а той беше пресен, скоро голяма верижна машина бе минала и го бе заравнила. Ходеше се лесно и скоро ни изведе извън гората. Пред нас се откриха чудни поляни с много цветя, през които пътят минаваше.
Единственото ми притеснение бе, че къщата на Тони, нашата цел в момента, остана от другата страна на хълма. Повървяхме доста, докато се убедим, че това не е нашата посока, след което почнахме да се връщаме и да търсим откъде да преминем хълма. В един момент кривнахме от пътя и щурмувахме. Отначало през поляна с ягоди и много цветя, след това през ниски храсти и къпинажи, после през папратови полянки, докато не навлязохме в гъста гора. Тук теренът ставаше екстремен - ту се провирахме през бодливи клонаци, ту ходехме с ръце на тила, за да си ги пазим от копривите с наш ръст. Това слизане беше доста по-трудно от изкачването по дерето. Най-накрая се озовахме недалеч от къщата на Тони, на пътя, по който бяхме тръгнали. Опънахме си шалтетата на двора и се тръшнахме доста изморени - аз на сянка, а той на слънце. След около час дрямка си застягахме багажчетата, че трябваше да си тръгваме. Като минахме през селото, качихме внучката на хората, които бяха дали ракията, за да я закараме до София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар