Замръзналият язовир Панчарево

Три дни след неуспешния опит да видим язовир Панчарево от село Герман отидох пак. Този път бях с Андрей от Толиати - добре че беше свободен в този работен ден.

Подминахме с колата му площадчето, където бяхме спряли в неделя и продължихме по пътя. Съвсем скоро се озовахме на паркинга до язовирната стена. Времето беше облачно, ръмеше, а пейзажите бяха сиви.

Водоемът беше замръзнал, а при по-внимателно вглеждане се забелязваха рибари по леда. Андрей ми даваше своя дълъг обектив, когато поисках да снимам такива далечни работи. На отсрещния бряг кацна една сива чапла.

Бързо ни омръзна гледката от стената. Върнахме се до паркинга и тръгнахме по пътя край язовира, за който бях чел, че след 3 километра стига до ВЕЦ "Кокаляне". Температурите за пореден ден бяха положителни, дъждът ту спираше, ту почваше отново да ръси ситно-ситно, но напоително, затова навсякъде бе осеяно с локви и заледен стар сняг.

Понякога вдясно от нас попадахме на пролука в голите гъсти клони на дърветата и можехме да хвърляме поглед към язовира и Кокаляне. Нивото на водата беше ниско, затова често се виждаше как тече Искър.

По един сипей успях да се спусна до леда. Водата явно се бе снижила и той се беше начупил там, където опира в стърчащи скали. Но ме впечатли дебелината му, въпреки положителните температури.

Андрей ме чакаше горе на пътя и изглеждаше така:

Продължихме нататък, минавахме покрай различни ниски постройки, бараки, опасани с бодлива тел, кални дворове с огромни кучета, изоставени спортни съоръжения, разбити места за почивка и забавление...

Едно от тях, с потрошена метална беседка и басейн, пълен с боклуци, се оказа лесно достъпно, а и се намираше на място, от което можеше да се гледа нашироко. Минахме през липсващата врата на оградата и разбрахме, че и тук явно е любимо място на рибари. Разходихме се наоколо.

Миришеше на блато. Тинята по дъното се пукаше дълбоко, въпреки че беше съвсем мокра и мека.

Продължихме по пътя, минахме покрай съоръжението "Трибуните", където сега има мотел. Там стреснахме няколко котки. На тавана, в празната ламаринена кутия, в която трябва да светят неонови лампи, лястовички бяха направили гнездо, като бяха използвали за основа висящите жици.

Не след дълго достигнахме и ВЕЦа. Опитахме водата от чешмичката - на мен ми се стори с дъждовно-снежен вкус, а на Андрей съвсем не му хареса. Встрани беше захвърлен черен каскет, а в каскета имаше голяма бяла перка.

От стръмния склон към постройката се спускаха две могъщи тръби. Като застанах по средата им ми напомниха по форма на Айфеловата кула. Дясната обаче имаше теч и пръскаше силно вода към лявата, като на мястото се бе образувал доста лед.

Малко след съоръжението започваха обитаеми къщи, миришеше лошо, а пътят минаваше над Искър по мостче и май се свързваше с по-главното шосе София-Самоков. Тук решихме да се връщаме. Погледах и поснимах отраженията и ледовете в реката, които от топенето и животинските следи предизвикваха у мен интересни асоциации.

Анрей ме е снимал за пореден път тук. Тръгнахме на обратно. Този път със стегнат бърз ход, той даже засече време. В едим момент от шубраците на стръмния склон изскочиха шест не съвсем добронамерени кучета. Част от тях бяха още бебета, но всичкини залаяха. Андрей, който ходеше зад мен, започна да им говори гальовно и приятелски, а през това време беше извадил и отворил джобния си нож.

Но приятелското му отношение свърши работа, кучетата замахаха с опашки и лека-полека се отдалечиха в тяхната посока, а ние - в нашата. Така, без повече премеждия, стигнахме до колата му за 45 минути.