Откакто наваля големия сняг само си мечтаех за разходка извън града - да отида при истинската зима. Обаче колата ми не е подготвена за голям сняг - затова в последния момент помолих Деница, която постоянно шофира. И така - потеглихме към обед - Деница и един неин приятел, Любов и аз, към съвсем близкото село Герман, за което бях чул, че има приятни места за разходки. За нула време стигнахме, спряхме на широко почистено място - площадче или обръщало за автобус. От там, според оскъдните указания, които имах, трябваше да тръгнем нагоре, по склона край селото, зад който трябва да се намира язовир Панчарево. Веднага си харесахме заледена уличка, която водеше в тази посока. В края й имаше чешма, а оттам нагоре започваше стръмен черен път, също заледен.
Ходехме внимателно и се чудехме дали ще можем да излезем от другата, южна страна на това възвишение на Лозенската планина, откъдето да видим и язовира.
След няколко завоя сред гъстите дървета се откри гледка към софийското поле и смога върху него.
Пътят вървеше покрай потънали в сняг къщи във вилна зона. На един дувар, по-висок от мен, стоеше котарак и ни наблюдаваше, а до него надничаше огромната глава на санбернар. Колкото по-нататък и нависоко във вилната зона отивахме, толкова пътят беше по-малко използван, а къщите се смениха от бунгала и бараки, много от които - разбити. По снега вече нямаше следи от автомобили, а само от кучета, глигани и по-малки животни. С Любов съжалихме, че не носим чудесния определител, който Стас ни даде.
Пообиколихме изоставените пътчета, които често свъшваха в гората, но така и не намерихме изход към южния склон. Решихме да се връщаме и да опитаме да отидем на друго място, защото още беше много ранен следобед.
Когато достигнахме един от по-стръмните участъци на пътя, аз извадих двете шейни от раницата и направихме няколко весели спускания. Двама се пързаляха, двама снимаха.
На влизане в селото отново се отбихме при чешмата, но този път я гледахме с различни очи. От една страна бяхме доста жадни, а от друга - с Деница се бяхме разснимали.
Идеята за остатъка от следобеда беше да отидем да видим Костенския водопад. Той се намира край село Костенец, което е до град Костенец. Деница почерпи с тиквена супа по немска рецепта от термуса си и потеглихме. Неусетно приближихме, направихме една фльонга из Костенец, докато уцелим пътя за селото, подминахме и него и се озовахме на голям паркинг пред запомняща се чешма с топла, но не гореща, минерална вода и една каменна дива коза.
Посетители не липсваха. Водопадът се оказа на стотина метра от паркинга по заледена тясна пътечка със снежни стъпалца. Когато ние го достигнахме, предишните посетители точно си тръгваха и аз се захласнах - вместо водопад могъща ледена колона се спускаше от скалите и свършваше като отрязана на сантиметър-два от неспокойната водна повърхност. Наоколо имаше най-различни други ледени образувания, а под краката ни до пътечката от скалата бликаше топъл извор.
Снимах ледовете оттук и оттам (както Деница ме е щракнала), когато моите спътници ми викнаха, че тръгват вече, защото са с мокри обувки, така че ги настигнах и се заприбирахме по тайни пътища, за да избегнем задръстванията към София в неделя следобед.
Няма коментари:
Публикуване на коментар