Челядинки за мезе

В тази мокра пролет успях да намеря ентусиасти за дъждовна разходка - Стас и Ася веднага приеха предложението. Поисках да ме заведат до село Стъргел - място, което често са посещавали в миналото и където са брали доста гъби. И така - сутринта минаха да ме вземат с колата си, в която бяха с Мони, и потеглихме. Пътуването мина неусетно и ето, че вече се отклонихме за селото от подбалканския път, след паметника на загиналите в Първата световна война завихме надясно - към центъра, където спряхме пред чешмата.

Наляхме си вкусна вода и продължихме с колата по стръмни кални улички към горния край на селото, над което се издигаха старопланински върхове. Като подминахме гробищата и голямата църква се озовахме край обширна ливада, където оставихме колата. Тръгнахме през мокрите треви под бързо движещите се облаци - небето ту се показваше, ту се скриваше, но все още не валеше.

Не след дълго, качвайки се все по-нависоко, стигнахме до параклис "Св. Димитър" - бяла незаключена къщичка с червен керемиден покрив, без кръст, а вътре - на едната стена - икони, свещници, изсъхнали цветя...

Сега вече леко ръмеше. По тъмната трева тук-там искряха снежно бели пърхутки.

Наблизо намерих мравуняк. Докато разглеждах как мравките се тълпят по входчетата си, сякаш за да видят кога ще спре да вали, моите приятели ми казаха следния номер - с ръка да помахам съвсем близо над мравките по мравуняка или да ги пипна съвсем леко няколко пъти, а после да си помириша ръката. Това и направих. Мравунякът сякаш завря от настъпилата мобилизация, а носа ми се сгърчи от силна кисела миризма! Това им е химическата защита - пръскат със своята мравчена киселина. По-късно от баща ми разбрах, че това било полезно срещу хрема. За радост миризмата бързо изчезва.

Стас извади част от провизиите си - за себе си голяма бира, която окачи на специално приспособление да му виси на гърдите, а мен почерпи с мъничко метално плоско шишенце ракия. И продължихме нагоре през дъжда, покрай букови и борови гори. Тук се натъкнахме на първите туфи с челядинки. Лъскави и свежи от обилната вода, те изглеждаха много апетитно. Стас изпадна във възторг, че ще си направи чорба, като се прибере, Ася пък не беше много доволна от това, че и тя трябва да бере, а Мони просто клекна и започна да помага. Аз си откъснах една шепа за мезе - чудесно се получи! Излапах ги до следващата туфа, където си набрах пак, и така, докато не свърши ракийката в плоското шишенце. Добре похапнах челядинки!

Тук Ася ни е снимала какви сме фотографи.

Не след дълго ливадата отново стана по-равна и се озовахме при втори параклис - "Св. Архангел Михаил" - съвсем като предишната бяла къщичка, но с метален кръст на покрива. Вътре отново беше добре подредено и чистичко, с иконостас, икони, свещници и свещи, изсъхнали цветя, както и молитвеник, подарен от хората в селото, както беше написано на ръка на предните страници, в платнена подвързия, с разделител, поставен на страницата с молитвата към св. Архангел Михаил.

Дъждът почти спря, а ние гледахме черните силуети на големи птици, които кръжаха под ниските облаци, скриваха се и се появяваха отново. Тук някъде решихме да хапнем, докато не вали силно.

Седнахме върху прекрасните шарените от лишеи и мъхове ронливи скали и извадихме каквото си носехме. А дъждът се усили. Опитвах се да се сгъна целият под чадъра си, заедно с раницата, но не успявах напълно. А хлябът ми се намокри и стана като за кюфтета. Излапах го бързо и се изправих - така по-успешно се скрих от дъжда. Ася ни снимаше.

Продължихме нагоре - по ливадата се появяваха малки борчета. Стигнахме до порутена постройка, в центъра на която имаше черна шахта, откъдето се чуваше призрачно ехо от капеща вода. Някой беше вадил тухли от стената, за да си огради огнище, а горящите дънери бяха оставили интересни  следи по бялата стена.

Продължихме между борчетата, но явно това бе билото, теренът стана равен. Често срещахме от растението решетка - от миналата година, почерняло, но ни правеше впечатление, че сърцевината му винаги беше извадена и се търкаляше някъде наоколо. Може би някое животинче ги е чоплело за семки.

Дъждът престана. На едно по-открито място решихме да се снимаме всички заедно. Със Стас опънахме стативите и нагласихме апаратите.

Решихме да се снимаме като подскочим и сме във въздуха, но не се получаваше особено добре, ама беше страшна забава и смях! На последната, най-успешна снимка Мони държи портрета на едно момиче от Санкт Петербург. Историята е такава: Тя много иска да пътува в чужбина, но няма възможност (предполагам пари и време). Неин приятел, който пише в един и същ блог със Стас, е помолил хората, които са в чужбина, да си разпечатат нейния портрет и да се снимат с него по разни места. След това да му пратят снимките, за да й ги подари за рождения ден. И Стас, Ася и Мони си носят един лист с нейния портрет и се снимат, като обикалят по България. Готина идея! А ето и снимките от апарата на Стас.

След фотосесията небето се избистри, пекна слънце, а ние опънахме да си сушим каквото имахме мокро. Намерихме си по-сухи места и се излегнахме.

От тук се виждаше язовир Долно Камарци, или поне това, което беше останало от него - водата почти я нямаше. Решихме, че там може да е интересно, затова да минем да го видим на тръгване - почти ни е на път.

Погледнахме си часовниците - следобедът напревдаше и беше добре да тръгваме наобратно. Сега пейзажът изглеждаше съвсем друг в слънчевото време.

При спускането наобратно, макар и доста по-бързо, отново беше интересно - движехме се по ръба на гората и виждахме други неща. На един по-скалист участък се захласнах - любимите ми мъхови тромпетчета стърчаха отвсякъде!

Докато стигнем до колата, приятелите ми успяха да съберат прилично количество челядинки.

Спуснахме се надолу през селото, а след това кривнахме по пътя за язовира. Като приближихме гледката не беше особено приятна. Водата приличаше на локва. В средата й стърчеше мъртво дърво, което може би при пълен язовир не се показва над повърхността. Калните стени, осеяни с боклуци, стояха неестествено мъртви край буйната зеленина наоколо. Моите приятели вървяха горе по тревата, а аз се спуснах по калта към водата и се разделихме. Разбира се, силно миришеше на блато.

Стас и Ася се бяха отдалечили и отдалеко ме бяха снимали с целия тъжен водоем. 

А Мони снимаше нещо в тревата. Приближих го и видях две страхотни дървесни жабки, в различен нюанс на зеленото, да позират. Включих се и аз в снимките, но малко късно, защото те вече не искаха да стоят заедно.

Оставихме ги на спокойствие и отидохме при Стас и Ася, които ни чакаха на полянка, гъсто обрасла с детелинки. Оттам вече трябваше да се прибираме, защото вечерта наближаваше.

След два дни пътувах през Ботевградския проход - Арабаконак в Стара планина. От него прекрасно се виждаха местата, по които бяхме вървели. Спрях и снимах.