Пътеката зад манастира

Пътувахме с Любов към село Ъглен, при баба и дядо, по заобиколни пътища. Когато имаме време - така правим. Минаваме и разглеждаме интересни места, които уж са наблизо и по път почти, а никога не сме виждали. Сега тръгнахме по подбалканския път и се отбихме за Ботевградския проход - Арабаконак при село Горно Камарци. Скоро след селото, вляво от пътя се появиха скални пирамиди от ерозирали пясъчници, подобни на тези в Мелник и край село Стоб, но доста по скромни. Спряхме да ги разгледаме. А Любов поснима и цветенца.

Като потеглихме отново, минахме през Арабаконак, спуснахме се под виадукта на автомагистрала Хемус, покрай язовир Бебреш, през Ботевград, покрай Правец. От тук, по пътя за Етрополе, се сетих, че често сме минавали покрай отбивка за Правешкия манастир "Св. Теодор Тирон", но никога не сме го виждали. Завихме по новичък, тесен път и скоро стигнахме. И тук всичко беше новичко - прясно боядисано и ремонтирано, църквата - скоро изрисувана. Но вниманието ми привлече табела, която оказваше началото на екопътека "Манастир "Св. Теодор Тирон" - Правец" зад една от постройките. Решихме да се поразходим. До дървената арка, откъдето се тръгваше, имаше голямо табло с подробно нарисувана карта на пътеката. На нея бяха обозначени и разстоянията в метри от началото до всяка една пейка, маса с пейка, маса с пейки, беседка, чешма... За всяко нещо си имаше условен знак, пояснен в легенда.

Тръгнахме през гората по маркираната пътека. Всякакви млади растения се показваха от земята, току-що разлистени или още на пъпки. Най-различни цветенца се поклащаха от лекия ветрец.

Неусетно стигнахме до място с чешма, камина със скара, тоалетна, маси и пейки. Може  би това бяха "Изворите". На голям пън, точно пред камината, стоеше закована табела "За майстора на скарата", изтъркана от сядане и от дъждовете.

Продължихме нататък. Тук вече се движехме по кален горски път. На една от пейките, покрай които минавахме, ни направиха впечатление огромните черни мравки, които явно я обитаваха.

Докато заобикаляхме огромните локви в дълбоките коловози, оставени от тежките камиони на дървосекачите, ми хрумна, че мога да отводня някои от тях. Взех пръчка и правех малки улейчета, където беше възможно, от локвите към дерето, така че водата да изтече. Бях много доволен - мътилка, черни листа и рядка кал шуртеше, а локвата ставаше по-плитка и по-плитка. Прецених, че така е по-добре за пътя - като е сух тежката машина няма да затъва и да го разваля. А и пешеходците като нас ще минават по-лесно - все пак се намирахме на екопътека.

Тази хубава игра ни позабави.

Стигнахме до открито място и беседка, с прекрасен изглед към цялата Правешка котловина.

Докато почивахме в беседката, Любов забеляза върху розовите си кадифени панталони малка зелена гъсеничка - една от многото, които висяха на тънки паяжинки над пътя ни до сега. "Зелена е от това, което е яла." - каза Любов, понеже е биолог.

Небето притъмня и заплаши с дъжд. А ние не бяхме въобще подготвени - като слязохме от колата беше слънчево. Станахме, за да тръгваме наобратно. С радост минах покрай доста спадналите локви, някои затлачени улейчета отпуших. Дъждът като че ли ни се размина. По пътя си снимахме скоро поникнали букчета с техните странни първи две листа, които нямат нищо общо със следващите им. Любов ми обясни, че така е с много растения, но на някои това не се вижда.

По-нататък, приближавайки манастира, отново минахме покрай пустата поляна, която бях забелязал и на качване. Тя бе покрита с миналогодишни изсъхнали папрати, а между тях като куки се издигаха младите растения, напомнящи на нещо извънземно, а всъщност едни от най-древните живи видове по земята. Динозаврите тях са пасли.

Скоро стигнахме до манастира, където сега имаше доста посетители. Много доволни се качихме в колата и потеглихме към Ъглен.