Къде зимуват калинките

В един от многото слънчеви дни на тазгодишния октомври отново отидох на разходка. Този път с Андрей от Толиати - единственият истински руснак измежду приятелите ми. Той отскоро отново бе напуснал работа, пък аз бях свободен, така че се възползвахме от спокойствието на работните дни в планината и се отправихме към Железница. Поради затворени за ремонт пътища, след огромна обиколка и задръствания едва стигнахме. Точно преди първата ограда на селото кривнахме вляво по черен път и малко по-нататък оставихме колата му - много стара бяла хонда, която той здраво експлоатираше. Минахме покрай няколко къщи и закрачихме през поле с бледожълти треви. От време на време намирахме стари сърнели, а също и много гилзи от ловджийски патрони. Приятното слънце на моменти се скриваше от облак и тогава задухваше по-силен хладен вятър.

Докато прекосявахме малка горичка между хълмовете намерих стара круша с много изпопадали по земята круши - големи, зелени, твърди и сочни. Бях много доволен, че ще зарадвам всички вкъщи. Пристъпихме в черните трънки със сини топчета-плодчета и започнахме да събираме. Напълнихме си раниците: неговата - малката и моята - голямата. Но като се опитах да си я сложа на гърба помислих, че ще се скъса - беше доста тежка, а и вътре нямаше място за останалия ми багаж, който накичих някак по себе си. Оттук разходката се превърна в истински туризъм с тежка раница на гръб.

Вървяхме през хълмовете, които всъщност представляваха билото на Плана. Вляво виждахме Витоша в есенни цветове и със снежни петна по по-високите части. От тревите излитаха подплашени малки птички. Забързана богомолка прекоси пътя ни. В един момент на ръкава си намерих голям гладен кърлеж - съвсем плосък, който, за радост, не бе имал късмет да ме захапе.

Така, докато гледахме менящите се цветове на динамичното небе, стигнахме до бетонен постамент с написани по него цифри. В средата му вертикално бе монтирана тръба, висока около метър, с четири дупки в четирите посоки в долната си част. Очевидно това нещо маркираше планински връх. Погледнах в тръбата и се изумих - отвътре почти цялата бе покрита с калинки! Безброй калинки! Преди години, на връх Половрак в Лозенската планина, под един клек бях открил подобно гъмжило от червените бръмбарчета на точки. Тогава апаратът ми беше с черно-бял филм, за което съжалих.

Свалих на земята тежката раница с крушите, статива и малката чантичка, които висяха по мен и се опитах да снимам в тръбата. Никак не се получаваше.

Едва успях да натикам фотоапарата в една от четирите дупки в основата и да щракна по посока на небето. Така вече стана - видяха се почервенелите от калинки вътрешни стени. Докато снимах, аз самият станах в калинки, които изтупах и издухах на тръгване.

Продължихме нашата разходка. Пред нас се виждаше Бистрица и мътната София, затова кривнахме вдясно. Вървяхме, говорехме за необичайните спомени от много ранно детство, когато изведнъж видяхме бялата тръба на ВЕЦ Панчарево на отсрещния склон. Решихме, че сме се отдалечили доста и че ще е по-добре да тръгваме наобратно. Закрачихме по-бързо и обсъждайки теориите за смисъла на живота стигнахме до колата.

Прибрахме се през друг обиколен път, а вкъщи на крушите наистина всички им се зарадваха. Пък аз намерих в обувката си калинка, която пуснах на прозореца.