Разхлаждане в жабуняк

Пътувахме с Любов от Вършец за Белоградчик, когато тя забеляза на картата едно малко отклонение от пътя ни, което можеше да ни отведе до язовир Огоста. Защо пък не - не го бях виждал, а и можеше да се разхладим от страшната жега във водите му, ако теренът позволяваше. Кривнахме от разклона. Пътят, отначало асфалтиран, скоро стана на черен. Изведнъж, насред нищото, между шубраците и пустеещите земи се появи църква. Рушаща се, но доста впечатляваща.Попродължихме, пътят обикаляше покрай лозя и овощни насаждения, докато накрая не тръгна през тревите покрай язовира. Избрахме място, което да е по-близо до водата и отидохме да видим става ли за мокрене.Пейзажът - хем красив, хем странен, ме привличаше много. Сухите дървета и храсти, които стърчаха от водата, придаваха загадачност. Патици и корморани излитаха и кацаха по сухите клони и водната повърхност, крякаха и ни гледаха.Брегът беше пуст, ако не броим няколкото рибари с автомобили в далечината. В по-голямата част беше сух и напукан, а край водата калта бе рядка и се затъваше. Беше осеяно с мидени черупки. По повърхността на водата се носеха парцаливи водорасли, които създаваха усещането за заблатена локва.Но страшната обедна жега надделя. Намерихме откъде можем по-нормално да стигнем до водата и се накиснахме в плиткото сред мътилките, които образувахме при движенията си. Разхлаждането веднага променя света. Вече ни беше приятно и забавно. Бързо се облякохме и потеглихме отново към Белоградчик, преди ефектът да е преминал.